си – ъгли, композиции, светлина, апертура и други такива, – така че сега, дори след толкова
много години, тя хранеше съвсем малки съмнения: фотографията бе дело на Рей Ливайн.
– Не – отвърна му Меган. – Нищо не ми хрумва.
Тя чу Брум да казва под нос:
– О, по дяволите, не сега.
Тя се обърна с надеждата да зърне Хари Сътън, но не, това не беше той. В закусвалнята
тъкмо влизаха двама мъже. По всичко си личеше, че единият бе старо ченге – стоманеносива
коса, значка, която висеше от колана му, палци, натикани в колана на панталоните, сякаш
задачата бе голяма и изключително значима. Другият мъж носеше невъзможно ярка хавайска
риза. Горните три копчета бяха разкопчани и откриваха златни вериги и медальони, омотани
в гъстите косми на гърдите му.
Вероятно бе прехвърлил петдесетте, може би беше дори още по-възрастен, защото имаше
вид на замаян и неориентиран човек.
По-възрастното ченге избра едно сепаре и се вмъкна вътре. Хавайската риза се затътри
подир него и се срина на мястото си като марионетка, чиито конци са били прерязани.
Брум бе навел глава над кафето си и се опитваше да се скрие. Нямаше накъде да шавне.
По-възрастното ченге присви очи. Стана и каза нещо на Хавайската риза. Дори хаваецът да
го бе чул, лицето му остана безизразно. Просто остана да си седи и да се взира в масата,
сякаш там бе скрита някаква изумителна тъмна тайна.
По-възрастното ченге се запъти към тях. Брум бързо прибра снимката обратно в папката,
далеч от взора на приближаващия се негов колега.
– Брум – рече Възрастния и рязко кимна с глава.
– Началник.
Появи се напрежение. Голдбърг насочи поглед към Меган.
– А кой може да е това?
– Джейн – отвърна Брум. – Стара приятелка.
– Не изглежда възрастна – забеляза Голдбърг, като се наведе и навлезе в личното й
пространство, при което добре я огледа.
– Какъв чаровник – обади се Меган с монотонен глас.
На Голдбърг това не му хареса.
– Ченге ли си? – попита я той.
Господи, каза си Меган, значи наистина се бе променила много през последните години.
– Просто приятелка.
– Да, приятелка – ухили се Голдбърг и се обърна отново към Брум.
– Какво правиш тук?
– Пия кафе със стара приятелка.
– Виждаш ли с кого съм?
Брум кимна с глава.
– Какво да му кажа?
– Че се приближаваме
– Нещо по-специално?
– В момента не.
Голдбърг се намръщи и се обърна. Когато той си тръгна, Меган изгледа Брум въпросително.
Брум каза:
– Човекът с него се казва Дел Флин, бащата на Карлтън. Страшничко, нали? – попита
Брум.
Тя замълча.
– Нали виждаш какво се мъча да направя?
Тя отново мълчеше.
– И Стюарт Грийн е имал родители – продължи той. – Имал е жена и деца. Погледни мъжа
отсреща. Представи си безсънните му нощи. Представи си го как чака да получи отговор.
Представи си агонията му, която продължава дни наред. После седмици. След това месеци и
дори години. Представи си това мъчение.
– Разбрах – щракна с пръсти Меган. – Вие сте майстор на проницателността, Брум.
– Само се старая да те накарам да разбереш – отвърна той и направи знак да им направят
сметката. – Да кажеш още нещо за снимката?
Рей, помисли си тя, ала нямаше начин да му го каже.
Поклати глава.
– Не, нищо.
– Да кажеш още нещо по някакъв въпрос?
Брум я погледна строго. Тя бе дошла с намерението да му съобщи нещо важно. Сега не бе
много сигурна дали трябва.
Меган извъртя глава. Искаше да си помисли, да си даде възможност да реши.
Брум чакаше.
– Личност, която трябва да остане неизвестна – започна Меган, – може би – и аз наблягам
на това „може би“ – е видяла Стюарт Грийн тези дни.
Сега беше ред на Брум да се слиса.
– Сериозно ли говориш?