– Не, току-що си го измислих. Разбира се, че говоря сериозно. Но източникът ми не бе
съвсем сигурен във видяното. Би могло да е някой, който прилича на Стюарт. Изминали са
седемнайсет години.
– А ти няма ли да ми кажеш името на източника си?
– Не, няма.
Брум направи физиономия.
– Искаш ли пак да ти покажа скърбящия баща?
– Само ако държите да стана и да си тръгна на мига.
– Добре де, добре – вдигна ръце той, сякаш се предаваше.
– Кога източникът ти е видял Стюарт?
– През последните няколко седмици.
– Къде?
– В града.
– Къде по-точно?
– В „Ла Крим“. А там е доста тъмно.
Меган отвори уста и тъкмо да произнесе „тя“, но в последния миг се спря.
– Източникът ми заяви, че го е зърнал за миг и дори може да не е бил той.
– Този източник – каза той. – Може ли да се разчита на него, или на нея?
– Да.
– Ти мислиш ли, че той или тя е видяла Стюарт Грийн?
– Не знам.
– Отново те питам: какво още би могла да ми съобщиш?
Меган поклати глава.
– Това е всичко.
– Добре тогава. Свършихме. – И Брум стана. – Трябва да бързам за местопрестъплението.
– Почакай, не тръгвай.
Той наведе поглед към нея.
– Какво местопрестъпление?
– Развалините на мината за желязна руда, не ги ли знаеш?
Тя смръщи вежди.
– Наистина ли мислиш, че може да е останала кръв, влакно или нещо друго след всичките
тези години?
– Кръв или влакно ли? – повтори той и поклати глава. – Гледаш твърде много полицейски
филми.
– Какво тогава?
– Понякога историята се повтаря.
– Какво имате предвид?
– Мъжът от снимката, която ти показах.
Тя зачака, ала вече знаеше. Погледът й се върна и се спря на сепарето в ъгъла.
– Карлтън Флин е.
14
За миг Меган остана на мястото си. Тя крадешком поглеждаше към бащата на Флин, ала
мисълта й определено се скиташе в миналото. Рей. Снимката не оставяше никакво съмнение.
Рей се бе върнал.
Но какво означаваше това? Защо Рей би изпратил тази фотография на Брум – ако
предположим, че тъкмо той я е направил? И по-точно, защо изобщо я бе направил?
Все още имаше толкова много въпроси. Истината беше, че Меган наистина вярваше на
Лорейн. Тя не би сгрешила за толкова важно нещо.
Така че въпросът бе: как се е върнал Стюарт Грийн? Къде е бил през последните
седемнайсет години? Какво се бе случило онази нощ? Каква роля е играл Рей и как тя би
могла да се отнесе към един млад мъж на име Карлтън Флин седемнайсет години по-късно?
Нямаше никакво обяснение.
Част от причините, поради които Меган никога не потърси Рей, бе да го предпази – както
той се бе опитал да предпази нея. Но сега, седемнайсет години по-късно, когато имаше още
един изчезнал в същата отдалечена част на парка... нещо не пасваше.
Тя отново извади визитната картичка. Фестър бе в бара „Уийк Сигнал“.
Меган все още бе в състояние да направи нещо умно. Да, тя бе открехнала вратата на
килера, ала всъщност оттам не бе изпаднало нищо. Би могла просто да я затвори. Не бе
сторила нищо нередно. Бе изпълнила своята роля. Можеше да отиде до автомобила си, да се
върне у дома и да измисли друга история, която да разкаже на Дейв, можеше по пътя да купи
новата скара „Уебър“, да му каже, че се е занимавала тъкмо с това и че е искала да го
изненада. Можеше да го направи и всичко щеше да свърши.
Бе обърнала гръб на този свят още преди седемнайсет години. Би могла да се обади на Хари
Сътън, въпреки че той не се появи на срещата, и да му каже, че е свършила всичко. Не
дължеше нищо на този град.
А Рей?
Бивше гадже.
Нищо повече.
Ала това неизменно бе проблем. По дефиниция ти късаш с бившия си. Можеш да го
направиш лошо, може да го направиш и добре, тъй като единият, или двамата сте изгубили