– Спомняш ли си кога стана това?
– Както вече казах, преди двайсет години.
– Имам предвид датата.
– Шегуваш се, нали?
– По кое време на годината?
Кауънс се замисли.
– Беше студено.
– Като сега ли?
– Не съм сигурен. Предполагам.
Брум можеше да провери, когато се върнеше в участъка.
– Ти ли водеше разследването?
– Не, още бях униформен. Но участвах като резерва. Не, всъщност бях резерва на резервата.
Седях в патрулката. Извършителят лесно се предаде.
– Случаят е изяснен, нали?
– Да, много приличаше на забивка. Любовен триъгълник или нещо подобно, не помня точно.
Спомням си, че извършителят се бе облял в сълзи и твърдеше, че дори не познавал жертвата,
че неговото момиче никога не би го измамило, обичайните неща.
– Има ли признание?
– Не. Заловеният се кълнеше, че е невинен. Мисля, че продължава да се кълне. Но получи
доживотна. Струва ми се, че я излежава в „Рауей“.
15
Артериите се втръдяваха, а белите дробове почерняваха само като се отвореше вратата на
„Уийк Сигнал Бар&Грил“. Опърпаната тълпа навяваше доста цветисти термини на влезлия,
ала „здравеопазване“ и „дълголетие“ не бяха сред тях. По телевизора зад бара вървеше
предаването „Спортна централа“. В прозореца светеше неонова реклама на марка бира.
Според написаното с тебешир върху дъската на входа днес в бара имаше „Женска вечер“, на
която се предлагаха неща на жени само за един долар – пазарен „номер“, който, изглежда,
привличаше особена женска клиентела. Някаква жена със сламена коса например, която се
кикотеше в стил „вижте ме коя съм“, бе облякла жълта тениска, на която пишеше
„Сантиментални мигове“ и която, уви, бе много уместна в случая.
На Меган й се щеше да размаха ръка, за да пропъди дима пред себе си, въпреки че никой не
пушеше. Мястото бе такова.Вътре имаше дъски за игра на дартс, детелини и снимки на
спонсорирани спортни тимове.
Тя бе облечена като майка от предградията, с палто от камилска вълна и това определено
изпъкваше на подобно място, ала никой не я загледа. Това беше бар, който мнозина
посещаваха, защото никой не знаеше имената им. Вероятно тя не бе първата външно
задоволена съпруга, забегнала тук от конвенционалния си живот, търсеща анонимност.
Лорейн бе описала Фестър по следния начин: „Глава, плешива като билярдна топка, малко
по-голяма от планета“. Доста странно, но тук имаше поне трима мъже, отговарящи на
описанието, ала сега едва ли бе време да обръща внимание на свян или приличие. Тя
бързешком се огледа с надеждата, че и Рей може да е тук. Това щеше да улесни нещата, нали
така?
Отхвърли мъжа в средата. Сърцето й направи два удара повече, когато си го помисли.
Наистина ли бе готова да се срещне с Рей? И какво щеше да му каже, когато го види?
Няма значение. Рей не беше тук. Един от вероятните Фестъри я огледа. Тя се приближи до
него и попита:
– Ти ли си Фестър?
– Сладурче, бих станал всичко, което желаеш да бъда.
– Ако разполагах с повече време, сигурно щях да припадна и да поискам да ме уловиш. Но
времето ме притиска. Кой от вас, момчета, е Фестър?
Мъжът свъси вежди и посочи с палец към най-едрия от вероятните Фестъри. Меган му
благодари и се приближи към онзи.
– Ти ли си Фестър?
Бицепсите на мъжа бяха като мраморните колони на Акропола. Бирената халба приличаше
на конячена чашка в огромната му лапа.
– Кой се интересува?
– Кой, мислиш? Аз.
– А ти си?
– Името ми няма значение.
– В съда ли работиш?
Меган се намръщи.
– На такава ли ти приличам?
Той я огледа:
– Като че ли да.
Господи, помисли си за втори път днес Меган, нима толкова се бе променила?
– Търся ваш служител.
– За да му връчиш призовка ли?
– Не. Не работя в съда.