– Кого търсиш?
– Рей Ливайн.
Ако Фестър познаваше това име, той по никакъв начин не се издаде. Вдигна халбата и отпи
голяма глътка бира.
– Че за какъв дявол ти е Рей?
Добър въпрос. Тя се чудеше какво да му отговори и продължи направо с истината:
– Стар приятел ми е.
Фестър я огледа още веднъж.
– Какво искаш от него?
– Не искам да те обидя, но да не би да си работодателят или майка му?
Стана му смешно.
– Нека те почерпя едно питие.
– Шегуваш се, нали?
– Всичко е наред. Безобиден съм. С какво се тровиш?
Меган въздъхна и пое дълбоко въздух. Телефонът й продължаваше да звъни. Тя бръкна в
чантичката си и изключи звънеца. Не бързай, каза си тя.
Не го притискай и може би ще получиш онова, което искаш.
– Добре, с каквото и ти.
Той й поръча някакво светло пиво с плодове в него. Тя мразеше светла бира, особено с
плодове в нея, ала беше твърде късно. Отпи от чашата.
– Как се казваш? – попита Фестър.
– Каси.
Фестър бавно поклати глава.
– Ти си онази, същата, нали?
– Същата какво?
– Онази, която разби сърцето на Рей. Същата, която погуби душата му и го превърна в
развалината, която е сега.
Меган почувства, че нещо в гърдите й се пречупи.
– Той ли ви го каза?
– Не, но не е ли очевидно? Откъде знаеш, че иска да те види?
– От никъде.
– В момента е на работа – каза Фестър и присви очи. – Почакай, не те ли познавам? Преди
си работила някъде тук, нали?
Това вече не беше добре.
– Бях охранител – продължи Фестър. – По онова време. Коя си ти, питам пак? Сигурен съм,
че съм виждал лицето ти.
– Просто търся Рей – отвърна тя.
Фестър продължаваше да я изучава. Това не й хареса. Тъкмо се канеше да си тръгва,
когато, без всякакво предупреждение, Фестър извади телефона си и я фотографира.
– За какъв дявол го направи?
– За порно колекцията ми.
Огромните пръсти на Фестър пробягаха по клавиатурата.
– Всъщност изпращам снимката на Рей. Ако иска да те види, ще ми съобщи и тогава аз ще
ти кажа. Искаш ли да ми дадеш номера на мобилния си?
– Не.
– Какво ще кажеш за още една бира?
Кен и Барби започнаха да разчистват.
Барби с особена привързаност прибра любимата си нова играчка – желязото със запоена за
него остра игла. Тя все още вонеше на изгоряла човешка плът.
По метода „проба-грешка“ Барби бе изчислила мястото на най-чувствителните точки,
нервните окончания, които, щом ги докоснеш, да не говорим за проникване с нажежена игла,
причиняваха най-остра болка, а тя бе приложила наученото на един адвокат на име Хари
Сътън. Барби съблече болничните си дрехи, свали хирургическата си шапчица, латексовите
си ръкавици и ги прибра. Кен щеше да направи същото, ала не точно сега. Той бе убеден, че
независимо колко си внимателен, зад теб винаги остава твоето ДНК. Просто нямаше начин
да го избегнеш.
В днешни дни лабораториите правеха чудеса и най-добрият начин да се справиш с този
факт бе да го имаш предвид и да се съобразяваш с него. И така, какво да направи?
Кен използваше фалшификации. Наслуки вземаше чужда ДНК – косми, частици от кожа,
слюнка и други материали, пазени в контейнери на „Тапъруер“.
Понякога намираше образците в обществени помещения, колкото и противно да му беше.
Едно от много добрите места бе летният лагер. Мнозина от съветниците използваха
оставените на разположение бръсначи, които той лесно можеше да задигне. От писоарите се
снабдяваше със срамни косми. При душовете имаше още.
Все още с ръкавици на ръцете, Кен отвори един контейнер и с помощта на пинсети взе
малко косми и тъкан и постави образците близо – дори отгоре – върху Хари Сътън. Бяха
достатъчно. Затвори контейнера и го върна в чантата си. Тъкмо повтаряше действията си с
другите образци, когато мобилният телефон на Хари Сътън иззвъня. Барби погледна кой се