– Мисля, че да. Но пък всички твърдят...
– Второ, жените винаги говорят глупости. Разправят, че искат романтика и да се отнасят с
тях като с принцеси, но целият емпиричен опит говори друго. Те винаги избират онзи, който
се отнася с тях като с боклуци.
– И какво да правя аз? – попита Джордж, очевидно объркан. – И аз ли трябва да се отнасям
с тях като с боклуци?
Рей се замисли. Тъкмо се канеше да се впусне в дълга реч по даване на съвети, ала като
погледна лицето на Джордж, рече само:
– Не променяй нищо.
– Какво?
– Не би ми харесало да живея в свят, в който липсват момчета като теб. Така че, не се
променяй. Ти ще се превърнеш в романтичния заместител на всеки нещастник.
– Наистина ли мислиш така?
– Е, не и ако искаш да спечелиш. Ако желанието ти е да спечелиш, тогава положението ти е
безнадеждно.
Джордж посрещна думите му с полуусмивка.
– Аз не само искам да спечеля. Аз искам да си намеря добър другар.
– Хубав отговор. Тогава не се променяй. Остани си същият.
Рей направи още една стъпка, спря и се обърна назад.
– Е, може би трябва да се поотдръпнеш. Надписаните менюта идват малко в повече.
– Наистина ли? Така ли мислиш? Може би това е само началото.
Мобилният телефон на Рей звънна. Беше Фестър. Рей бързо го вдигна.
– Фестър?
– Значи познаваш момичето на снимката, както и предполагах – каза Фестър.
– Да, какво иска?
– Какво, мислиш, иска? Иска да говори с теб.
Рей усещаше как сърцето му бие в гърдите.
– Още ли е в „Уийк Сигнал“? Идвам.
– Току-що си тръгна.
– По дяволите.
– Но остави съобщение.
– Какво?
– Каза да се срещнете в „Луси“ в единайсет.
17
Брум позвъни на бившата си съпруга Ирин от местопрестъплението и я осведоми за
откритата кръв и спомените на Кауънс.
– Ще намина към участъка и ще започна разследването – каза тя.
Когато Брум пристигна, Ирин седеше на бюрото му, а не на бюрото точно отсреща, което
навремето бе нейно. Бюрото, което бе заемала в продължение на повече от десет години, сега
се използваше от едно хубавичко момче с пригладена назад коса, което се обличаше в
костюми на „Армани“. Брум непрекъснато забравяше името му и в пристъп на оригиналност
бе започнал да го нарича „Армани“. Армани не бе тук, така че Брум се вмъкна на мястото му.
Бюрото бе подредено като под конец и ухаеше на одеколон.
– Не мога да повярвам, че съм го пропуснала – рече Ирин.
– Търсехме изчезнали хора, не мъртви. Ти какво откри?
– Името на жертвата беше Рос Гънтър, на двайсет и осем години.
Ирин му подаде снимката, на която трупът му се бе проснал по гръб. Около шията му се бе
насъбрала кръв, сякаш си бе завързал алена кърпа.
– Гънтър е роден в Камдън, завършил е Камдънската гимназия, живял е в Атлантик Сити –
каза Ирин. – Човек от никъде, живял живот на нищото. Бил е ерген, имал е дълъг списък от
простъпки, характерни за истински несретник – побой, телесна повреда, престъпна измама.
Известно време е давал заеми при голяма лихва.
– Как е бил убит?
– Клъцнали са му гърлото – доста агресивно.
– Агресивно ли? – Брук отново хвърли поглед на снимката. – Изглежда така, сякаш е почти
обезглавен.
– От тук произлиза и думата, която употребих – агресивно. Както вече знаеш, случаят се
водеше от Морис. Ако искаш да говориш с него, знай, че се намира във Флорида.
– На каква възраст е понастоящем?
– Морис ли? – Тя сви рамене. – Трябва да е на осемдесет – осемдесет и пет.
– Беше вече старец, когато влязох в полицията.
– Всъщност не мисля, че ще ти се наложи да разговаряш с него.
– Заловил е заподозрения, нали?
Ирин кимна с глава.
– Гънтър бе започнал да се среща с едно момиче на име Стейси Парис. Проблемът бе, че
Парис бе сгодена за една луда глава, наречена Рики Маниън. И двамата мъже бяха властни