по характер, ако разбираш какво имам предвид.
Брум добре разбираше какво имаше предвид тя. В кариерата си той бе срещал този тип
мъже твърде често – прекалено ревниви, кибритлии, бъркат прекомерното контролиране с
любовта, винаги държат ръката на момичето си на обществени места като кучета,
маркиращи територията си, пълни с яростна несигурност, която искат да прикрият зад
маската на мъжественост. Краят никога не е добър.
– Значи Морис е получил заповед да обискира дома на Маниън – каза Ирин.
– Откриха достатъчно улики, за да го отстранят.
– Какви улики имаш предвид?
– Като например оръжието на убийството.
Тя му показа снимката на дълъг нож с назъбено острие.
– Маниън го бе почистил, ала по него все още имаше останки от кръв. Те я бяха свързали с
кръвта на жертвата. Още при първите изследвания на ДНК. И сякаш това не бе достатъчно,
та бяха открили следи от кръвта на Гънтър в автомобила на Маниън, както и върху ризата,
която бе оставил до пералнята.
– Леле – каза Брум.
– Да, този Маниън е същински Айнщайн. Никога няма да се досетиш какво е твърдял.
– Почакай, нека отгатна. Хмм. Че е бил – не ми подсказвай – натопен?
– Олеле, наистина си добър.
– Не се стряскай толкова. Аз съм опитен детектив.
– Тогава вероятно знаеш как свърши всичко това. Случаят бе отворен и после затворен.
Маниън получи двайсет и пет години до доживотна присъда в „Рауей“.
– Какво стана с момичето? Онази Стейси Парис?
– Ти току-що откри трупа, кога беше, преди час ли? Все още работя по него.
– А големият въпрос? – попита Брум.
Ирин се усмихна.
– Искаш да знаеш кога е станало убийството?
– А си мислех, че съм опитен детектив.
– Единайсети март преди осемнайсет години. При това тъкмо тогава беше Марди Гра. Или
да уточня – беше на сутринта след Марди Гра. Виждаш ли, там е работата. Всъщност Марди
Гра онази година се падаше точно на десети март, ала трупът на нашия приятел Гънтър бе
открит след полунощ.
– Значи, технически погледнато, не е било Марди Гра.
– Точно така. Същото е положението и с някои други изчезнали хора. Това ни затруднява в
установяването на определен модел.
– Значи трябва да огледаме убийствата или изчезването на хора на или около тази дата;
трябва и да потърсим убити или изчезнали в този парк или около него. Районът е доста
отдалечен. Трупът е могъл да остане незабелязан с дни, дори седмици.
– Ето го – каза Ирин.
Брум се взря и загриза нокти.
– Отвратително – каза Ирин.
Той продължи:
– Този Маниън.
– Какво за него?
– Ако сме били прави относно модела, че е имало – не знам – някой убиец около Марди Гра
или дявол знае какво точно...
Брум спря.
– Маниън лежи колко? Осемнайсет години за престъпление, което не е извършил.
– Да не избързваме, Брум.
– Детектив?
Брум се вторачи натам, откъдето идваше гласът. Обърна се и видя Дел Флин и шарената
му хавайска риза. Около шията му имаше поне десет златни синджира. Брум забеляза и
златен медал „Свети Антоний“, златна котва и златен силует на превито момиче във вид на
ухо. Формите бяха най-разнообразни.
– Господин Флин?
Голдбърг стоеше на няколко метра зад него. Дел Флин – вече няколко пъти бяха
напомняли на Брум – притежаваше много долари. Кметът и няколко други глупаци бяха
телефонирали, сякаш Полицейското управление в Атлантик Сити имаше ВИП линия за
изчезнали хора. Но пък можеше и да е така, кой знае? Брум нямаше нищо против човека. Ако
синът ти изчезне, тутакси ставаш известен.
Не се дърпаш. Брум го разбра.
Брум представи Флин на Ирин. Ирин кимна и отново наведе глава. Не можеше да общува
със семействата на жертвите.
– Съкрушени са – беше му казала Ирин.
Сега Брум надникна в очите на Флин и си помисли, че „разтърсени“ бе по-уместната дума.