„Съкрушени“ предполагаше нещо чисто, нещо постоянно, нещо, което можеше да бъде
фиксирано. Ала на тях им се бе случило нещо мръсно, нещо по-абстрактно, изпълнено с
чирепите на счупено гърне, което нямаше надежда да бъде възстановено.
– Открихте ли нещо ново? – попита Дел Флин.
– Твърде рано е да се каже, господин Флин.
– И все пак?
Отчаянието в гласа му ясно се чуваше, дори нещо повече. То се бе превърнало в живо,
дишащо, страховито нещо. Изпълваше цялата стая. Задушаваше всичко наоколо. Брум се
огледа за Голдбърг. Голдбърг гледаше през него.
Флин протегна ръка и стисна Брум за ръката малко по-силно.
– Имате ли деца, детектив?
През годините на служба Брум неведнъж бе чувал този въпрос. Винаги го бе намирал на
ръба на снизхождението – и всъщност не бе кой знае колко различен, – но като видя колко е
съсипан Флин, възприе го.
– Не, господине, нямам. Но детектив Андърсън има.
Аха, Брум бе хвърлил своята хубава бивша жена направо под автобуса. Флин премести
поглед върху Ирин. Ирин продължаваше да седи с наведена глава. След няколко неловки
секунди Брум състрадателно се изправи между тях.
– Господин Флин – каза той, – уверявам ви, че правим всичко възможно, за да открием сина
ви. Но ако трябва да спираме, за да ви осигуряваме докладни записки за напредъка в
работата ни, ще се забавим. Разбирате, нали? Бих могъл да използвам това време, за да
проучвам следите и да търсим сина ви. Или да ви обясняваме всяка наша стъпка. Разбирате
ли какво искам да кажа?
– Искам да помогна.
– Тогава да започваме, съгласен?
Разстроените очи на Флин светнаха при тези думи – кратък проблясък на гняв, после
деструкцията отново нахлу в тях. В същия миг се включи и Голдбърг:
– Според мен, детектив Брум, въпросът на господин Флин – Дел Флин постави ръка върху
ръката на Голдбърг и го спря.
– По-късно – рече Флин.
Той тръгна надолу по коридора. Голдбърг хвърли един последен поглед към Брум, обърна се
и го последва.
– Помислих, че Голдбърг ще го обслужи и сексуално – обади се Ирин. – Флин сигурно има
сериозни връзки.
– Не ми пука – отвърна Брум. – Можеш ли да ми намериш номера на затвора в Рауей?
Тя написа нещо на компютъра. Беше късно, ала там нямаха работно време като в
изправителните домове. Брум набра номера, каза на диспечера, че се интересува от затворник
на име Рики Маниън.
Казаха му да почака на телефона.
– Говори офицер Дийн Ванеч.
– Казвам се Брум. Детектив в отдела за убийства в Полицейското управление на Атлантик
Сити.
– Приемам.
– Обаждам се във връзка с един ваш затворник на име Рики Маниън.
– Какво за него?
– Познавате ли го?
– Да.
– Още ли твърди, че е невинен?
– Всеки ден. Но знаете ли какво? Почти всеки затворник тук е невинен. Удивително е,
наистина. Или всички ние сме абсолютно некомпетентни, или – ох, нека си поема дъх –
гостите ни са пълни боклуци.
– Как го преценявате?
– В смисъл?
– По-убедителен ли е от другите?
– За невинността си ли? Кой, по дяволите, може да е сигурен? На това място съм виждал
хора, които биха накарали дори Робърт Де Ниро да се засрами.
Докато говореше с този Ванеч, Брум си даде сметка, че само си губи времето.
– Бих желал да дойда и да посетя Маниън утре рано сутринта – каза Брум. – Удобно ли е?
– Нека проверя в календара му за посещения. Боже, боже, първата дама трябваше да
отмени срещата, така че Маниън е свободен. Да ви запиша ли за около седем часа?
Всички се правеха на големи отворковци.
Брум се записа за срещата. Тъкмо окачваше телефонния апарат, когато нещо привлече
погледа му. Обърна глава и зърна Каси да се втурва в участъка. Тя забеляза Брум и се
отправи към него.
– Имаме проблем – рече Каси.