– Ще го решим.
Както обеща Кен, номерът на мобилния телефон бързо разказа всичко.
Тъй като не бяха сигурни колко време ще отнеме тази операция, Кен и Барби бяха наели
двустаен апартамент в лъскав небостъргач – хотел „Боргата“. Говореха, че „Боргата“ е най-
хубавият хотел в Атлантик Сити, при това имаше и предимството да се намира далеч от
Дъсчената пътека, клоаката на комарджии, наркомани, грешници, на лаещи псета и човешки
нечистотии.
И все пак, мислеше си Барби, „Боргата“ си имаше своя собствена мръсотия. Не можеш да
избягаш от нея в Атлантик Сити, а истината беше, че тя и не искаше да бяга. Беше отвратена
и едновременно с това развеселена.
Щеше й се да се гмурне в нечистотиите и заедно с това да вземе вана.
В детството си Барби беше закриляна, ала не израсна наивна. Тя разбираше, че човекът е
нещо сложно. Привличаше го грехът, съблазняваше го силно, иначе едва ли щеше да има
нужда да роптаем срещу него. Ключът бе да откриеш здравословен изход от положението.
Сега тя усещаше, че двамата с Кен притежават този ключ. Техните жертви – ако можем да се
изразим така – бяха отрепки. Кен и Барби ги нараняваха, да, ала нито една от тях не се
отличаваше с чистота на помислите и всички заслужаваха съдбата си.
Понякога болката дори отваряше очите на жертвата, служеше като вид изкупление. Да
вземем Тони например. Барби се бе почувствала добре. Тони бе изпитала мигновена болка,
която накрая можеше да спаси остатъка от живота й.
Фактът, че са отседнали тук, в „Боргата“ – приютени за кратко в бърлогата на дявола, в
самото сърце на изкушението, – й действаше добре. Обогатяваше познанията й. Беше като да
се промъкнеш във вражеския лагер и да научиш тайните им.
Когато Барби минаваше през казиното, виждаше лъстивите погледи на мъжете, ала в
същото време като че ли очакваше някой да я посочи с пръст и да се провикне: „Тя не е от
нашите!“.
– Как проследи номера? – попита Барби.
Беше седнала на мястото, обърнато към прозореца. В далечината се виждаха светлините на
Дъсчената пътека.
– В интернет – отвърна Кен.
– Успял си да намериш мобилен телефонен номер в компютъра?
– Да.
– Как?
– Написах в Гугъл „проследяване на мобилен телефон“.
Тя поклати глава.
– И това е всичко?
– Е, взеха ми десет долара.
Кен й хвърли поглед над клавиатурата и се усмихна. Барби почувства вълнението чак в
пръстите на краката си. Над зеления му като лайм пуловер изпъкваше яката на розовата му
риза. Панталоните му в цвят „каки“ бяха измачкани. Тя си помисли, че той е много красив.
Когато вървяха из хотела, ръцете им бяха вечно сплетени една в друга. Харесваше й да усеща
ръката му в своите ръце, ала понякога, когато нечий мъжки поглед се задържеше по-дълго
върху нея, тя усещаше как той я стиска здраво. Тогава чувстваше топлината му, напора,
огъня му.
– И чий е този телефон? – попита тя.
– На някой си Дейвид Пиърс.
– Кой е той?
– Не съм съвсем сигурен. Адвокат по трудово законодателство в Джързи Сити. Не виждам
връзка с нашата работа тук. Той изглежда най-обикновен гражданин. Женен, две деца.
– Една жена потърси Хари Сътън по мобилния – рече Барби.
Кен кимна с глава.
– На тази сметка се водят четири мобилни телефона. Предполагам, че има един за него,
друг за жена му и по един за всяко от децата. Номерът, който проследихме, не беше главният
номер – онзи, който се ползва обикновено от платеца на сметките.
– На каква възраст е дъщерята?
– Петнайсетгодишна. Казва се Кайли.
– Жената, с която разговарях, беше, да де, жена.
– Сигурно е съпругата му. Името й е Меган.
– Как се вписва тя в картинката?
Кен сви рамене.
– Още не знам. Просто взех адреса им в Касълтън от търсачката. Оттук е на не повече от
два часа път с кола. – Той се обърна към нея и тя улови блясъка в очите му. – Можем да