отидем още сега и да намерим отговорите. Децата може дори да не са си легнали още.
Барби захапа нокътя си.
– Майка от предградията с две деца?
Кен мълчеше.
– Обикновено нараняваме онези, които го заслужават – продължи тя. – Ето защо работим
точно в тази сфера.
Кен потърка брадата си, докато мислеше върху думите й.
– Ако тази Меган Пиърс е замесена в нещо с Хари Сътън, значи съвсем не е невинна.
– Сигурен ли си?
Той вдигна ръка с ключовете от автомобила и леко ги разклати.
– Има само един начин да го разберем със сигурност.
Барби поклати глава.
– Работата е дебела. Първо трябва да съгласуваме действията си с нашия работодател.
– И ако ни даде зелена улица?
– Както сам ти каза – вдигна рамене Барби, – те живеят на по-малко от два часа път с кола.
18
Половин час по-рано Меган бе чула по телефона на Хари Сътън сладкия до нагарчане глас
да казва: „Телефонът на господин Сътън автоматично ми звъни, когато той не е на
разположение. Съжалявам, Каси. Не чух фамилията ви“.
Меган прекъсна връзката.
Фестър стоеше до нея на бара.
– Нещо не е наред ли?
Меган се вторачи в телефона си. Опита се да възпроизведе кабинета на Хари в съзнанието
си. Имаше едно бюро, един прозорец, шкаф с папки, изтърбушен диван...
Но нямаше място за секретарка.
Кой ли бе вдигнал телефона току-що?
Някъде дълбоко под лъжичката я разяждаше изключително лошо чувство.
Фестър каза:
– Ало? Тук ли си?
– Трябва да тръгвам.
– Стой, мислех, че търсиш Рей. Защо не го почакаме да отговори?
– Предай му, че ще се срещнем при „Луси“.
– Ъ?
– Просто му кажи. „Луси“ в единайсет часа. Ако не успея, ще ти се обадя тук, на бара.
– Почакай – рече Фестър.
Ала тя не го послуша. Бързо излезе от „Уийк Сигнал“, като си проправяше път през
тълпата, чието отчаяние се свличаше на талази.
Когато излезе на улицата, тя спря за миг, за да вдиша малко кислород. Бързо се отправи
към кантората на Хари Сътън, като отмина някаква млада двойка в коридора, но лампите
бяха загасени, а вратата му бе заключена.
Тъкмо тогава тя реши да потърси Брум.
В участъка, след като партньорката на Брум – жена, представила се като детектив Ирин
Андърсън – излезе от стаята, Меган му разказа всичко. Той слушаше, без да я прекъсва.
Накрая Меган завърши с изречението:
– Тревожа се за Хари.
– О, аз не бих се тревожил – отвърна Брум. – Не и за това, че го няма. Нали го знаеш? Обича
момичетата и не само – той люби жените, ако се сещаш какво искам да кажа. Вероятно някоя
от тях е вдигнала телефона му.
– И се е престорила, че е негова секретарка?
– Ами да, защо не? Сигурно е искала да бъде забавна.
– Да – смръщи чело Меган. – Голяма веселба.
– Мислиш, че Хари ги избира според остроумието им?
Меган поклати глава.
– Имам лошо предчувствие.
– Да му се обадим още веднъж.
– Опитах. Не отговаря.
– Ще изпратя патрулна кола до дома му, но има ли смисъл? Той излиза всяка нощ. Ти каза
ли на някого, че излизаш да го видиш?
– Не.
– Не съм много сигурен, че те разбирам. Какво те кара да мислиш, че е в опасност?
– Предполагам, нищо. Гласът на жената. Не знам. Звучеше толкова сладникаво.
– О! – възкликна Брум. – Защо не започна с това?
Меган се намръщи.
– Бихте ли могли, как да се изразя, да бъдете малко по-снизходителен?
– „Сладникав, та чак нагарча“?
– Добре, схванах.
– Не, Каси, или там както се казваш, мисля, че не разбираш.
Брум се приближи до нея.
– Може ли да бъда откровен?
– Защото досега бяхте предпазлив? Разбира се.
– Изглеждаш добре. Наистина много, ама много добре.
– Хм, благодаря.
– Не така. Искам да кажа, че годините сякаш са се отнесли приятелски към теб. Лъхаш на