помасажира слепоочията или раменете му, тихо ще му говори нежни и успокоителни думи в
ухото. Без нея той се чувстваше изгубен и уплашен. Никога преди Меган не бе правила така.
Никога не бе отсъствала повече от час или два. Внезапното й безотговорно поведение би
трябвало да го изненада, дори да го шокира, ала най-лошото беше, че не стана така.
Може би това бе най-тревожното – колко лесно всяко дадено възприятие, всяко нещо, което
бе взел за даденост, би могло да се промени.
Пръстът му стоеше над мишката на компютъра. Дейв погледна към екрана. Не му се щеше
да щракне за последен път, но пък наистина, какъв избор имаше отсега нататък?
Джордан блъсна вратата и я отвори и Дейв се стресна.
– Тате?
– Какво ти казах да направиш, преди да нахлуеш в стаята? Да почукаш, нали така?
– Извинявай...
– Стотици пъти съм ти казвал – повтори той по-високо, отколкото възнамеряваше. – Най-
напред ще почукаш. Толкова ли е трудно да го запомниш?
– Не исках да...
Очите на Джордан се напълниха със сълзи. Той бе чувствително дете. И Дейв беше такъв
като малък. Затова бързо смени тона:
– Извинявай, приятел. Много ми се струпа на главата, това е.
Джордан кимна с глава и се помъчи да преглътне сълзите си.
– Какво има, моето момче?
– Къде е мама?
Хубав въпрос, няма що. Той се вторачи в екрана. Само още едно щракване и ще получи
отговора. На сина си отговори:
– Върши някаква работа за баба. А ти не трябва ли да си в леглото?
– Мама обеща да ми помогне по математика.
– Защо не помоли мен?
Джордан се намръщи.
– По математика ли?
Семейната шега беше, че на Дейв никак не му вървяла математиката.
– Забележката е приета. Но въпреки това трябва да си лягаш. Стана късно.
– Не съм довършил домашното си.
– Ще ти напиша извинителна бележка за учителя ти. Трябва да поспиш, ясно?
Момчето се приближи до баща си. Още не бе отвикнало от целувката за лека нощ.
Сестра му бе престанала да участва в този ритуал още преди години.
Сега, когато Джордан го прегърна, Дейв усети напора на сълзите в очите си. Той го задържа
в прегръдките си малко по-дълго от обикновено. Когато се откъснаха един от друг, погледът
на Джордан, естествено, се насочи към монитора. Дейв бързо намали размера му до минимум
и го превърна в малка икона в долния ъгъл.
– Лека нощ, приятелче.
– Лека нощ, тате.
– Ще затвориш ли вратата?
Той кимна с глава и изпълни онова, за което го бяха помолили. Дейв изтри очи и щракна
върху иконата. Изображението на екрана се върна. Той придвижи стрелката по линка. Още
едно щракване и щеше да разбере къде точно е жена му.
Когато получи мобилните телефони и подписа договор, който щеше да смути неговия
брокер по ипотеката, продавачът му предложи букет от вцепеняващи ума опции, на повечето
от които Дейв не бе обърнал внимание. Ала когато продавачът предложи идеята да активира
GPS системата на телефоните само за пет долара на месец, Дейв бе приел. Навремето той си
внушаваше, че го прави заради едното спокойствие – в случай, че стане нещо непредвидено.
Ами ако Джордан изчезне? Ами ако Кайли не се обади часове наред? Ами ако отвлекат
Меган?
Истината обаче беше от такъв род, че Дейв не я бе споменал дори пред себе си: никога не се
довери напълно на жената, която обичаше и в която напълно вярваше. Да, това нямаше
никакъв смисъл. Тя имаше минало. Беше сигурен. Той също. Всеки имаше минало, мислеше
си той. Започваш нови отношения, като събличаш кожата на старите. Това бе хубаво и
здравословно.
Ала при Меган имаше нещо повече. Много от нещата, които тя му бе разказала за
миналото си, просто не си пасваха едно с друго. Не че не бе обърнал внимание, просто си бе
казал: „Карай да върви“. Част от него не желаеше да застрашава благосклонната съдба.
Дори сега, след толкова години, той все още не можеше да повярва, че Меган бе избрала