тъкмо него. Тя бе толкова красива и умна и когато го погледнеше, когато му се усмихнеше,
дори сега, дори след всичките тези години, той още се вълнуваше. Когато си такъв
късметлия, че да изпитваш подобно чувство като неизменна част от всекидневието си, не се
вглеждаш твърде дълбоко в причините за появата му.
Дейв живееше в щастливо бездействие, завладян от онова, което смяташе за своята „сляпа
неделя“, ала днешният ден яко го бе разтърсил. Тази гигантска ръка не спираше да разклаща
и разтърсва неговия свят и когато той го върнеше обратно на рафта, светът му вече нямаше
да е същият. Това бе онази част, за която винаги са те предупреждавали, че е невероятно
крехка, ала ти никога не си го вярвал напълно.
Нощта бе паднала отдавна. В къщата бе тихо. Той се попита дали някога се бе чувствал
толкова самотен и реши, че отговорът е отрицателен. И така, без да му мисли повече, Дейв
щракна върху иконката.
Появи се една карта. Дейв Пиърс чукна върху бутончето „зуум“ веднъж, два пъти, три
пъти, като бавно се приближаваше към мястото, където жена му се намираше в момента.
19
Меган и Рей се обърнаха с лице един към друг, деляха ги може би шест метра.
За първи път от онази ужасна нощ преди седемнайсет години Меган гледаше мъжа, когото
бе обичала и бе напуснала. Рей се взираше в нея като препариран, а хубавото му все още
лице бе като маска на терзание и смущение.
Емоциите нахлуха в душата й. Тя не помръдваше, не мислеше, не се мъчеше да ги разбере.
Още не. Просто ги остави да я завладеят, да я съкрушат, да я възвеличаят. Бившите влюбени
винаги поставят въпроса: „Ами ако... “, посочват пътя, по който не са поели, но при Рей
нещата бяха още по-дълбоки. Повечето от двойките се разделят по най-различни причини.
Единият надживява другия, или пък един от двамата изгубва интерес, изгуби онова чувство,
променя целите и желанията си, намира някой друг. С Рей не стана нищо от това. Те бяха
откъснати един от друг като от природно бедствие и когато стана така, нейните чувства към
него – да, това си беше любов – бяха все тъй силни. Той, тя бе сигурна в това, чувстваше
същото. Не последва нежна раздяла, нито гневни думи, сърцата им не охладняха едно към
друго. Както си бяха заедно, свързани с любовта си, и двамата се озоваха в дълбока локва
кръв.
Без всякакво предупреждение Рей си плю на петите. Тя стори същото, сякаш внезапно
освободена от някоя невидима порта. Те се сблъскаха един в друг и от удара залитнаха.
Държаха се здраво, никой не проговори, тя бе опряла буза в гърдите му. Усещаше мускулите
под ризата му. Предполагаше се, че щом мигът отмине, отива си завинаги, ала истината беше
друга: тя се сепна от факта, че годините се разпаднаха с невероятна бързина, че и двамата
тутакси се върнаха назад и намериха своето старо „аз“, истинското си „аз“, онова „аз“, което
в действителност никога не ни напуска.
Веднъж един приятел бе казал на Меган, че ние си оставаме винаги на седемнайсет години
и че очакваме животът ни тепърва да започне. Сега, вкопчила се в този мъж, Меган разбра
думите на приятеля си по-добре от всякога.
Двамата не се пускаха. Близо минута те стояха прегърнати, преплели се един в друг под
зоркото око на „Луси“. Най-после Рей каза:
– Искам да те питам толкова много неща.
– Знам.
– Къде беше през всичките тези години?
– Има ли значение? – попита тя.
– Предполагам, че не.
Прегръдката им за миг се поотпусна. Тя се отдръпна и вдигна поглед към лицето му.
Брадата му бе на два, а може би на три дни. Косата му бе все тъй разрошена, макар и малко
посивяла на слепоочията. Щом погледна в тъмносините му очи, тя едва не падна от изненада.
Усети, че коленете й омекнаха.
– Не разбирам – каза Рей. – Защо се върна?
Тя се прокашля.
– Изчезнал е още един човек.
Искаше й се да прецени реакцията му, ала на лицето му зърна само болка и смущение.