– Станало е в петък, осемнайсети – добави тя. – Денят, в който изчезна Стюарт Грийн.
– Изчезна? – повтори Рей.
– Да.
Рей отвори уста и отново я затвори. Зад него се виждаше „Оранжерията на Вентура“,
посещаван от мнозина ресторант, който наричаха „бирария на открито“ и който сега бе
пълен с хора. Те ги гледаха. Меган взе ръката му и тръгна към отсрещния край на „Луси“,
към стария магазин за подаръци, където нямаше да ги виждат.
– И така – рече Рей със странна нотка в гласа, – след седемнайсет години ти се връщаш и
изчезва още един мъж.
Меган се обърна към него.
– Не, върнах се след това.
– Защо?
– За да помогна.
– С какво да помогнеш?
– Да помогна да разберат какво става. Опитах се да избягам, но той се върна.
Рей поклати глава с още по-смутен вид.
– Кой се върна?
– Стюарт Грийн.
Сега гласът му шибаше като камшик.
– Как можа да го кажеш?
– Видели са го.
– Кой?
Тя поклати глава.
– Няма значение.
Рей бе смаян.
– Нищо не разбирам.
– Напротив, Рей, разбираш.
– Какво говориш?
– Видях снимката, която си изпратил на ченгетата.
Той отново отвори уста. И отново от нея не излезе нито звук.
Меган се обърна към оградата, която обикаляше около „Луси“. Постави стъпало върху
стената на магазина за подаръци и се изправи над него. Извади стария ключ и му го показа.
– Хайде.
– Мислиш, че все още става?
– Съмнявам се.
Рей не се поколеба. Той също прескочи оградата. Тръгнаха под корема на „Луси“, където се
помещаваше най-голямата зала на постройката, и се отправиха към задния крак на
животното. Когато тя пъхна ключа в ключалката, Рей се приближи до нея. Тя усети
топлината му.
Той се помъчи да прикрие болката в гласа си, ала не успя.
– Защо избяга през онази нощ?
– Знаеш защо, Рей.
– Ти ли го уби?
Думите му я накараха да се спре.
– Какво?
– Ти ли уби Стюарт Грийн?
– Не – отвърна тя. Премести се още по-близо до него и отново надзърна в очите му. –
Никога не съм ти казвала колко грубо се държеше той. Как ме нараняваше.
Рей смръщи вежди.
– Мислиш, че не знаех?
– Предполагах, че знаеш.
Ключът не стана.
– Само ми кажи защо избяга – повтори Рей. – Разкажи ми какво се случи онази нощ.
– Тръгнах по пътеката към развалините. Дочух шум и изтичах до големия камък вдясно.
Знаеш го.
Той не намери за нужно да кимне.
– Видях Стюарт да лежи в локва кръв.
Тя млъкна.
– И ти избяга?
– Да.
– Защото си помисли, че полицията ще обвини теб?
По лицето й се търкулна сълза.
– Отчасти.
Меган чакаше с надеждата, че няма да се наложи да разкаже и другата част, защото той ще
се досети. Изминаха една-две секунди и той опули очи.
– Боже мой! – възкликна Рей. – Мислела си, че аз съм го направил.
Тя нищо не каза.
– Ти побегна – изрече бавно той, – защото си помислила, че аз съм убил Стюарт Грийн.
– Да.
– Страхуваше ли се от мен? Или си се опитала да ме защитиш?
Тя се замисли.
– Никога не мога да се страхувам от теб, Рей. В твое присъствие винаги съм се чувствала в
безопасност.
Рей поклати глава.
– Това обяснява толкова много неща. Защо повече не се върна. Защо не протегна ръка към
мен.
– Те щяха да помислят, че съм го направила аз. Или ти. Нямаше друг начин.
Рей взе ключа от ръката й и отново се опита да отключи. Вратата не се отвори. Той
изглеждаше объркан, съкрушен.
– Трябваше да дойда веднага след като ти избяга – каза той.
– Стюарт още ли лежеше на онова място?
Рей кимна с глава.
– Кървеше. Помислих, че е мъртъв. – Той затвори очи и се извърна. – Побегнах надолу по