хълма. Отидох у вас, страхувах се, не знам. Просто не знаех. Ала ти беше излязла. Дойдох
тук, при „Луси“. Предположих, че може би се криеш вътре или нещо подобно. Чаках. Но,
разбира се, ти не се появи. Търсех те. Години наред. Не знаех жива ли си, мъртва ли си.
Виждах лицето ти на всяка улица, във всеки бар. – Той млъкна, премига с очи и отново улови
погледа й. – Накрая тръгнах из страната. Отидох в Лос Анджелис – възможно най-далеч от
тук.
– Но си се върнал.
– Да.
– Защо?
Рей сви рамене.
– Нали знаеш колко ненавиждам цялата тази тайнственост?
Меган кимна с глава.
– Ала нещо ме тласкаше насам. Не знам какво. Не можах да устоя.
Тя преглътна. Започна да разбира, осъзна го още докато говореше.
– И когато си се върнал в Атлантик Сити, отишъл си право на онова място в парка.
Той кимна с глава.
– На осемнайсети февруари всяка година.
– Направил си снимки – продължаваше тя. – Тъкмо това си направил, Рей. Ти виждаш
света през фотографските лещи. Така преработваш всичко. И си заснел Карлтън Флин в
нощта на изчезването му.
– Откъде разбра, че бях аз?
– Хайде, Рей. Не съм забравила начина ти на работа.
– И какво си помисли, като я видя? – попита Рей с малко рязкост в тона си. – Че съм я
направил аз, така ли? Убил съм Стюарт Грийн, а седемнайсет години по-късно, на
годишнината от онази ужасна нощ, аз, какво? Убивам и този човек, Флин?
– Не.
– Защо пък не?
– Защото си изпратил снимката в полицията – отвърна тя.
– Не биваше да поемаш този риск. И ти правиш като мен. Опитваш се да им помогнеш.
Мъчиш се да разбереш какво всъщност стана през онази нощ.
Рей отново извърна поглед и сърцето й пак се сви. Очите й се напълниха със сълзи.
– Сгреших – промълви тя. – През всичкото време си мислех... Толкова съжалявам, Рей.
Той не можеше да я погледне.
– Рей, моля те?
– За какво ме молиш?
– Говори с мен.
Той си пое въздух няколко пъти, като с всяка глътка събираше част от себе си.
– Продължавам да ходя на развалините всяка година. Сядам и си мисля за теб. Мисля си за
всичко, което изгубихме през онази нощ.
Тя се доближи до него.
– И правиш снимки?
– Да. Помага ми. Не ми помага. Знаеш какво имам предвид.
Тя наистина знаеше.
– Значи снимката, която си изпратил на полицията...
– Беше открадната. Или поне някой се бе опитал да я открадне.
– Какво?
– Правех това за Фестър – папараци на бар мицва. Някой се нахвърли върху мен на
улицата и открадна фотоапарата ми. Отначало помислих, че е най-обикновен грабеж. Но
когато видях Карлтън Флин по телевизията, спомних си за снимката, която бях направил.
Имах копие и в компютъра си.
Тя каза:
– Значи ти мислиш, че онзи, който те е нападнал на улицата...
– Е убил Стюарт Грийн и Карлтън Флин. Да.
– Каза „убил“. Но не сме сигурни. Те са изчезнали.
– И двамата видяхме Стюарт Грийн през онази нощ. Мислиш ли, че е оцелял?
– Възможно е. Не мислиш ли?
Рей не каза нищо. Наведе поглед и поклати глава. Тя се доближи до него. Протегна ръка и
отмести косата от челото му. Той все още бе дяволски хубав. Тя премести ръката си на
бузата му. Докосването й го накара да затвори очи.
– През всичките тези години – каза Рей и очите им се срещнаха – аз още търся лицето ти.
Всеки ден. Представял съм си този миг хиляди пъти.
– Приличаше ли на този сега? – тихо попита тя.
Той посочи ръката върху бузата си.
– Тогава не носеше брачна халка.
Той бавно отмести ръката й.
– Защо си още в този град, Рей, защо работиш за Фестър? Защо не се занимаваш с
любимите си неща?
– Това не те интересува, Каси.
– Още ме интересува.
– Имаш ли деца? – попита той.
– Две.
– Момичета, момчета?