– Едно момиче и едно момче.
– Хубаво – Рей зацъка с език и поклати глава. – Мислеше, че съм убил Стюарт, а?
– Да.
– Обзалагам се, че това ти е помогнало.
– Какво искаш да кажеш?
– Да се преместиш. С мисълта, че гаджето ти е убиец.
Тя се запита дали бе прав.
Рей заоглежда брачната й халка.
– Обичаш ли го? – попита той.
– Да.
– Но все още изпитваш нещо към мен?
– Разбира се.
Рей кимна с глава.
– Ала не искаш да прекосиш границата.
– Не сега, не.
– Значи фактът, че все още чувстваш нещо към мен – каза той, – трябва да е съвсем
достатъчен.
– Това означава много.
– Наистина е много.
Рей взе лицето й в дланите си. Той имаше големи ръце, прекрасни ръце и тя отново
почувства как коленете й омекват. Той се помъчи да й се усмихне страдалчески.
– Ако някога ти се прииска да прекосиш тази граница...
– Ще ти се обадя.
Рей отмести ръката си. Отстъпи крачка назад. Тя също.
Меган се обърна, прескочи оградата и се върна при колата си.
Включи двигателя и потегли. Известно време тя все още виждаше „Луси“ в огледалото за
обратно виждане, ала не за дълго. Пое по скоростната магистрала към Гардън Стейт
Паркуей и без да спира, измина цялото разстояние до дома си – целия път обратно към
своето семейство.
20
Къщата на Дел Флин нямаше знак, на който да пише „Лепкав“, защото щеше наистина да
бъде излишно.
Главната характеристика беше „бяло“. Ослепително бяло. И интериорът, и екстериорът.
Имаше колони от бял мрамор, голи статуи в бяло, тухлите бяха бели, плувният басейн
също беше бял, върху белите килими, на фона на белите стени бяха поставени бели дивани.
Единственият цветен акцент бе оранжевото в ризата на Дел.
– Дел, миличък, идваш ли в леглото?
Съпругата му Дарая – г-жа Дел Флин Номер Три – бе двайсет години по-млада от него.
Беше пристегната като с турникет в белите си дрехи и имаше най-големите гърди, задник и
устни, които можеха да се купят с пари. Да, изглеждаше нереална, но сега Дел харесваше
тъкмо такива жени – като карикатури с множество извивки, неестествени черти и едри
фигури. Някои го вземаха за чудатост. За Дел това бе върхът на сексапила.
– Още не.
– Сигурен ли си?
Дарая носеше бяла копринена роба и нищо друго. Любимата й.
Дел желаеше младежките вълнения – постоянните спътници в живота му, неговото
проклятие, ако щете, които му бяха стрували обичната му Мария, майката на Карлтън,
единствената жена, която бе обичал – да се завърнат без помощта на синьото хапче. Ала за
първи път в живота си не изпитваше нито необходимост, нито желание за любов.
– Лягай си, Дарая.
Тя изчезна – вероятно с облекчение, тъй като си помисли, че би могла да гледа телевизия
или да заспи като припаднала от препиване с комбинацията от вино и хапчета, с които ще
изкара нощта. Впоследствие всички жени се оказват еднакви. С изключение на неговата
Мария. Дел се върна в белия си кожен стол. Белият декор бе хрумване на Дарая. Тя заяви, че
бялото означавало чистота или хармония на младата аура – някакви такива глупости от
Новото време. Когато се запознаха, Дарая носеше бели бикини и той имаше само едно
желание – да ги оскверни, ала вече наистина бе започнало да му писва от бялото. Липсваше
му истински цвят. Липсваха му обувките, които винаги събуваше, щом влезеше в дома си..
Липсваше му старата тъмнозелена кушетка в ъгъла. Не бе възможно да се поддържа чисто
бяла къща. Чисто бялата къща води към поражение.
Дел се взираше през прозореца. Не беше кой знае какъв пияч. Баща му, ирландски имигрант
първо поколение, е бил собственик на малка кръчма във Вентнор Хайтс. Всъщност Дел бе
израснал там. Когато виждаш пияниците отблизо, и то всеки ден, унищожаващото пиянство
поражда отвращение към пиенето въобще.
Ала тъкмо в този момент той седеше с бутилка от любимото си малцово уиски в ръка,