защото имаше нужда да се вцепени. Дел бе направил доста пари. Изучи ресторантьорството,
как се влиза и как се излиза от него, осъзна, че е твърде гнусен начин да се правят долари. И
така, той влезе в бизнеса като снабдител на ресторанти – покривки, чинии, сребърни
прибори, чаши, каквото се сетиш. Бе започнал скромно, но накрая се превърна в най-големия
доставчик в Южен Ню Джързи. Със спечелените пари закупи собственост, в по-голямата си
част частните складове в покрайнините на града, и направи луди пари.
Но всичко се оказа едно голямо нищо.
Това, разбира се, беше клише, ала тъкмо сега Дел не виждаше нищо друго, освен Карлтън.
Своето момче. Изчезването му тежеше на Дел, изсмукваше силите му, не му позволяваше
да диша. Той погледна навън през прозореца. Басейнът бе покрит за зимата, но той виждаше
сина си в него да плува с приятели, да ругае между другото и да флиртува с мацето, което се
намира най-близо до него. Наистина, синът му – единственото му дете – бе изнежен.
Прекарваше твърде много време в контене, твърде много време във физкултурния салон,
мажеше тялото си с восък, скубеше веждите си, сякаш всички тези глупости бяха за мъже.
Ала щом му се усмихнеше, щом синът му го прегърнеше и го целунеше по бузата, защото
Карлтън го правеше винаги когато му се ходеше в някой нощен клуб, гърдите на Дел се
пълнеха с нещо толкова истинско, толкова прекрасно и жизнеутвърждаващо, че той бе
сигурен – просто беше сигурен, – че е роден на тази планета, за да се чувства именно по този
начин.
А сега – пуф! – синът му, единственото нещо в света, което наистина имаше смисъл, което
наистина бе незаменимо, изчезна.
Какво трябваше да направи Дел? Да седне и да чака? Да се довери на полицията, че ще се
погрижи за единствения му наследник? Да се придържа към правилата на един град, който
никога не е играл по правилата?
Що за баща трябва да си, за да го направиш?
Грижиш се за сина си. Закриляш сина си независимо от цената, която трябва да платиш.
Беше полунощ. Дел си играеше със златната верижка около шията, с медала „Свети
Антоний“, който Мария му бе подарила на десетата годишнина от сватбата им. Свети
Антоний, му бе обяснила тогава тя, бил светецът на изгубените вещи. „Никога не ни
загубвай, разбра ли? “ – беше му казала тя, когато окачи подаръка на врата му. После окачи
същия и на врата на Карлтън. „Никога не изгубвай Карлтън, нито мен.“
Пророчески думи.
Той чуваше звука на телевизора от спалнята. Дарая гледаше петдесет и три инчовия им 3D
телевизор със стереозвук. Ето къде се намираше Дел – в тази бяла къща, разположил се сред
разкош, ала обезсилен. Чувстваше се безпомощен и без всякакви сили, дебелак, седнал
удобно у дома си, докато неговото момче бе някъде навън в студа и тъмнината. Кой знае къде
бе Карлтън, и то сам-самичък. Можеше да е хванат в капан, да плаче, или да изпитва
жестока болка. Можеше да кърви или да вика баща си да го спаси.
Когато Карлтън бе четиригодишен, той се плашеше от пързалката с „голямото момче“ на
детската площадка. Дел му се караше, дори отиде твърде далеч и го нарече „бебе“.
Страхотно, нали? Карлтън се разплака. Това още повече ядоса Дел. Накрая, само за да
достави удоволствие (или да усмири) своя старец, Карлтън започна да се катери по стълбата.
По нея имаше твърде много деца, които се блъскаха, за да се качат първи най-горе. Карлтън,
най-малкото дете на стълбата, изгуби равновесие. Дел още помнеше мига, в който
наблюдаваше отдалече със скръстени ръце как единственият му син политна назад; тогава
той осъзна, че нямаше как да стигне навреме, че той, бащата на момчето, не само бе засрамил
сина си и причинил падането му, но също така бе безсилен да направи каквото и да е, за да го
спаси.
Малкият Карлтън се подпря накриво, ръката му се стрелна назад като крило на птица.
Изпищя от болка. Дел никога не забрави този миг.
Никога не забрави чувството на безсилие, нито онзи ужасяващ писък. Сега писъкът се бе