върнал и го преследваше непрекъснато, разкъсваше вътрешностите му като горещ шрапнел.
Дел отпи още една глътка от уискито. Някой зад него прочисти гърлото си. Обикновено
Дел се сепваше при подобна намеса, беше от онези, които подскачат, стреснати от най-
слабия шум. Мария често изказваше мнение по този въпрос. Сънят му беше лек, а нощите му
бяха изпълнени с кошмари. Мария го разбираше. Ще обвие врата му с ръце и ще прошепне
нещо в ухото му така, че да го успокои. Вече никой не правеше като нея. Дарая можеше да
спи и по време на рок концерт. Сега Дел просто трябваше сам да се справя с мъките си.
Господи, колко бе обичал Мария!
В онези времена той бе изключително щастлив да обитава порутената къща на Дрексел
Авеню, ала демоните го посетиха, а Мария не можеше да разбере това. Когато отстъпиш
назад и се замислиш, нещата губят смисъла си. Човек може да е пристрастен към пиенето,
към наркотиците или хазарта. Човек може да загуби къщата си, здравето си, парите си.
Може да е войнствен, дори да злоупотребява – но ако причината е, да кажем, алкохолът или
хапчетата, светът ще разбере болката ти. Истинската ти любов остава с теб и ти помага. Ала
ако демонът ти се изразява в секса, ако се нуждаеш от онова, от което се нуждаеше Дел и на
което всеки нормален мъж със силно либидо в края на краищата се предава, ако вършиш
нещо, което ти е зададено в твоята ДНК, нещо, което всъщност не пречи на никого, за
разлика от пиенето или хапчетата, а предизвиква единствено безумна ревност – тогава никой
не те разбира и ти изгубваш всичко.
Всъщност грешката бе нейна. На Мария. Отгледа хлапето без бащиното му присъствие в
къщата. Не бе способна да прости или да разбере какво представлява мъжът. Той я бе
обичал. Как не го бе разбрала?
– Добър вечер, господин Флин.
Гласът внесе хлад в стаята. Дел Флин бавно се обърна.
Кен и Барби му се усмихнаха и температурата падна с още десет градуса.
– Намерихте ли сина ми?
Двамата стояха прави и изглеждаха така, сякаш тъкмо бяха свършили песента в шоуто за
стария Лорънс, или... какво беше онова тъпо ваканционно шоу, което родителите му
навремето гледаха всяка година? Семейство Кинг.
– Още не, господин Флин.
Какво, по дяволите, стана с тях? И защо, щом зърнеше тези двамата, непременно си
спомняше за разни тъпи глупотевини?
– Какво искате?
– Изправени сме пред дилема, господин Флин – рече Кен.
– Морална дилема – допълни Барби.
Дел познаваше хората. Той живееше тук, работеше с ресторанти, занимаваше с доставките,
срещаше се с мнозина. Един от най-добрите му приятели, с когото бе израснал, се казваше
Роли Лембър и сега беше глава на организираната престъпност в района на Камдън. Дел бе
отишъл при него да иска помощта му, за да открият сина му. Можеше да сключи сделка и с
дявола.
Изобщо не му пукаше. Лембър му бе казал, че ще предупреди хората си, ала би било по-
добре за Дел да наеме двамина специалисти на свободна практика – най-добрите в този
бизнес. Предупреди го да не се удивлява много на външния им вид. Дел стигна и до Голдбърг,
ченге, добре известно с това, че продава вътрешна информация.
Не, той нямаше намерение да остави въпроса само на полицаите. Дел знаеше, че по-рано
същия ден Кен и Барби бяха проследили някаква стриптийзьорка, която Карлтън бе чукал.
Името й беше Тоня или Тони, или нещо подобно. Преди това полицията бе разпитала
момичето, ала тя не бе казала почти нищо. Кен и Барби успяха да изтръгнат още информация
от нея.
– Познавате ли град на име Касълтън? – попита Кен.
Дел се замисли.
– Намира се на север, нали?
– Да.
– Мисля, че никога не съм бил там.
– А познавате ли някого с фамилно име Пиърс? Дейвид или Меган Пиърс?
– Не. Имат ли нещо обща със сина ми?
Кен и Барби разказаха на Дел последните новини. Не се впуснаха в подробности как са