В къщата бе тихо – както казват, твърде тихо, – сякаш чисто новите тухлени и каменни
стени бяха стаили дъх. Тишината я изуми. Въпреки късния час Меган си даде сметка, че
Дейв би стоял буден, за да я чака – може би щеше да стои и чака в мрака, а може би щеше да
крачи из къщата. Ала вътре изобщо нямаше и следа от живот. Тя се качи на пръсти по
стълбите и се обърна надясно. Стаята на Джордан беше отворена. Тя чуваше дишането му.
Като повечето единайсетгодишни момчета, щом най-после си легнеше, Джордан заспиваше
дълбоко и непробудно и трябваше да се намеси Господ, за да може момчето да се събуди.
Джордан винаги оставяше вратата на стаята си отворена и въпреки че бе на единайсет,
оставяше нощната си лампа да свети.
Меган виждаше сглобената акула над главата му. По някаква неизвестна причина Джордан
обичаше риболова повече от всичко друго.
Нито тя, нито Дейв се бяха занимавали с риболов – нито обичаха да наблюдават как други
ловят риба, – ала зетят на Дейв го вземаше на кратките си риболовни пътешествия, макар че
когато се разведе със сестра му, това приключи. Така че сега поне два пъти в годината Дейв
организираше момчешки риболовни дни в края на седмицата (някой би могъл да ги нарече
„сексистки“, тъй като никакви жени не бяха допускани да участват, но Меган и Кайли
предпочитаха думата „благодарни“) – в тези дни те практикуваха всичко от риболов на муха
в Уайоминг до лов на костури в Алабама, а миналата година организираха дори лов на акули
край бреговете на Северна Джорджия. Та тъкмо от такъв лов Джордан имаше този трофей.
Както винаги, вратата на Кайли бе затворена. Тя не се боеше от тъмнината, само от
нарушаване на личното й пространство. Наскоро Кайли бе стартирала кампания – нямаше
друго наименование за това – да превърне завършеното вече мазе в своя спалня, т.е. да
отдалечи собствената си персона колкото е възможно повече от останалите членове на
семейството си и докато Меган строго се придържаше към отрицателния отговор, Дейв леко
поддаваше. Обичайното оправдание за проявената слабост звучеше като молба:
– И бездруго скоро ще ни остави... да не обръщаме внимание на дреболии... при краткото
време, което ни остава да прекараме заедно, наистина ли трябва да се мъчим чак толкова?
Меган пое риска да завърти топчестата брава и отвори вратата.
Кайли лежеше в обичайната си поза за сън – на хълбок, притиснала до себе си натъпканото
със слама пингвинче, недвусмислено наречено „Пингвин“. Кайли спеше с Пингвин от
осемгодишна. Този факт неминуемо извикваше усмивка на лицето на Меган.
Юношите може и да изглеждат като възрастни, може да копнеят за независимост от мама и
татко, ала добрият стар Пингвин винаги й напомняше, че тя като родител имаше още много
работа с нея.
Почувства се добре у дома.
Най-после, Меган не бе направила нищо лошо. Тя бе предала на Брум важна информация,
от която той имаше нужда, и се бе върнала там, където й беше мястото, здрава и читава.
Докато сновеше из дома си, Атлантик Сити се смаляваше все повече и повече в огледалото й
за обратно виждане. Единственото, което я изхвърляше леко зад борда, бе фактът, че се видя
с Рей при „Луси“. По пътя за дома тя непрекъснато усещаше болка – същата, която
неизменно усещаше с Рей, – ала има неща, които можеш да направиш, и други, които не
можеш. Идеята „да имаш всичко“ е чиста глупост. И все пак силното желание, това
електричество, с което като че ли цялото ти същество се активира на десета степен,
усещането, което изпитваше, да остане близо до Рей, после още по-близо и после да
почувства, че не е достатъчно близо... разбира се, все още я преследваше. Тя, естествено, би
могла да се опита да го отрече. Беше го направила и отново щеше да го стори. Но ако
изпитваш подобно чувство, какво правиш с него? Така или иначе, то съществува. Нима ще се
залъгваш? Не го ли контролираш, не го ли забравяш, не продължаваш ли нататък? И нима
беше предателство да признае, че не се чувства така с Дейв – или пък нима е нормално да се