чувстваш така с мъж, когото познаваш тъй добре? Към Дейв тя чувстваше нещо по-дълбоко
и по-цялостно, нещо, породено с годините и задълженията един към друг, но може би това бе
просто една фантазия. Този вид електричество – дали го бе изпитвала със съпруга си?
Честно ли беше дори да го сравнява или да си мисли подобни неща?
Самите й мисли нима не бяха предателство?
Не можеш да получиш всичко. Никой не може.
Тя обичаше Дейв. Искаше да прекара живота си с него. Без ни най-малко колебание
залагаше живота си за него и за децата. Най-после, не беше ли това ясна дефиниция за
истинската любов?
А нима когато направеше стъпка назад, тя не виждаше само бляскавата страна на живота
си в Атлантик Сити и преживяванията си с Рей? Всички го правим, не е ли така? Ние или
идеализираме, или демонизираме миналото.
Тя се приближи към вратата на семейната спалня. Лампите бяха загасени. Почуди се дали
Дейв е вътре, или бе излязъл. Не се бе замислила досега. Сигурно ще е разтревожен. Имаше
право да се тревожи. Може да е избягал. Може да е отишъл на бар, за да удави мъката си.
Но щом влезе вътре, тя разбра, че случаят не е такъв.
Дейв не би оставил децата си сами, особено в случай на криза. Отново я обля чувство за
вина. Зърна силуета на съпруга си в леглото. Бе обърнат с гръб към нея. Докато
наблюдаваше неподвижното му тяло, тя усети страх от неговата реакция, ала едновременно с
това се отпусна. Внезапно почувства, че всичко бе свършило.
Преди седемнайсет години Стюарт Грийн я бе заплашил с убийство.
Тъкмо това я бе накарало да се върне в миналото, както впрочем и старите копнежи –
страхът, че Стюарт е оцелял по някакъв начин, че се е върнал, – но най-вероятно Лорейн
грешеше.
Така или иначе, тя бе направила всичко по силите си. Бе постъпила правилно. Меган си
беше вече у дома. Беше в безопасност.
Всичко свърши. Или бе на път да свърши.
Решението, което я измъчваше в автомобила през целия път до дома – всъщност цели
шестнайсет години, – внезапно стана от ясно по-ясно. Тя не можеше повече, извинете за
играта на думи, да танцува на своето минало като на пилон. Трябваше да излезе на светло.
Трябваше да признае всичко на Дейв. И да се надява, че след всичките тези години любовта
ще надделее над всичко.
Или това бе само още една успокояваща лъжа?
Така или иначе, Дейв заслужаваше да знае истината.
– Дейв?
– Добре ли си?
Той не бе заспал. Тя преглътна тежко и усети как сълзите засмъдяха в очите й.
– Добре съм.
Все още с гръб към нея, той попита:
– Сигурна ли си?
– Да.
Тя приседна на ръба на леглото. Боеше се да се приближи.
Дейв продължаваше да лежи с гръб към нея. Намести си възглавницата, настани се по-
добре.
– Дейв?
Той не отговори.
Тя го докосна по рамото и той се отдръпна.
– Искаш да знаеш къде бях? – попита тя.
Той продължаваше да не я поглежда, да не й говори.
– Не ме изолирай. Моля те.
– Меган?
– Какво?
– Не бива да ми казваш какво да не правя.
Най-после Дейв се извърна към нея и тя видя всичко в очите му – огромната и неизмерима
болка. Олюля се. Разбра, че никакви лъжи не могат да й помогнат. Нито думи. Така че
направи единственото възможно нещо. Целуна го. Той се отдръпна за миг, но после я хвана
отзад за главата и отвърна на целувката й. Целуваше я страстно и я дръпна надолу към себе
си.
Любиха се. Дълго време се любиха, без да промълвят и дума. Когато свършиха, и двамата
напълно изтощени, Меган заспа. Помисли си, че и Дейв стори същото, ала не можеше да бъде
сигурна. Сякаш двамата обитаваха различни светове.
21
През 1988 година държавният затвор „Рауей“ официално промени името си на държавен
затвор „Ню Джързи“ по искане на жителите на Рауей. Тяхното искане беше повече от
разбираемо. Живущите там заявиха, че като го идентифицират с известния затвор, градът им