– Значи сте излъгали?
– Да.
– Казали сте на полицията, че не познавате Гънтър, въпреки че поне петима са ви видели да
го нападате в един бар три дни преди убийството му?
Маниън сви масивните си рамене и веригите издрънчаха.
– Бях млад. И глупав. Но не съм го убил. Трябва да ми повярвате.
– Господин Маниън, ще е по-добре за вас, ако прекратите да настоявате на невинността си
и просто ми отговаряте на въпросите. Така ще свършим по-бързо. Съгласен ли сте?
– Да, извинете. Просто рефлекс, това е.
– Имали сте доста време да мислите за това престъпление, така ли е? Да речем, че ви
вярвам. Как е попаднала кръвта на жертвата в дома и колата ви?
– Много просто. Била е поставена там.
– Значи някой е влязъл в автомобила ви?
– Не го заключвам, когато е паркиран в алеята пред дома ми.
– А домът ви?
– Кръвта не бе намерена вътре в къщата. Бе открита до пералнята в гаража. Оставих
вратата на гаража отворена. Мнозина го правят.
– Имате ли доказателства, че работата е била нагласена?
Маниън отново се усмихна.
– На процеса нямах.
– Но сега ги имате?
– Тъкмо това се мъчех да им кажа. Че имам доказателство. Но те заявиха, че било много
късно. И че не било достатъчно.
– Какво доказателство, господин Маниън?
– Панталоните ми.
– Какво е станало с тях?
– Полицията намери следи от кръвта на Гънтър в колата ми, нали така?
– Така.
– Откриха и цял тон кръв върху ризата ми. Видях снимки от местопрестъплението.
Показаха ги в съда. Убиецът направо е отсякъл главата на Гънтър. Имаше много кръв.
– Така е, но какво от това?
Маниън разпери ръце.
– Тогава как така не откриха и капка кръв по панталоните ми?
Брум се замисли за миг върху думите му.
– Може би сте ги скрили?
– Значи, да си го кажем направо, по някакъв начин съм скрил панталоните си – както и
гащетата, и чорапите, и, по дяволите, тъй като през онази нощ навън беше студено, скрил
съм и шубата си, – но кой знае защо съм оставил ризата си, за да може полицията да я
намери? О, и тъй като навън бе минус петнайсет градуса през нощта, защо пък да не си
облека тениска с къс ръкав? Защо кръвта ще е върху нея, а не върху палтото или пуловера
ми?!
Въпросите бяха добри. Не достатъчно, че да преобърнат хода да следствието, но за Брум в
тях имаше логика. Сега Маниън го гледаше с голяма надежда. Брум, жесток и непоклатим на
вид, не отвърна на погледа му.
– Нещо друго?
Маниън премига:
– Какво искате да кажете с този въпрос?
– Това ли са всички нови доказателства, с които разполагате?
Огромният мъж запремига още повече. Приличаше на малко момченце, готово да се
разплаче.
– Мислех, че човек е невинен до доказване на противното.
– Но за вас вече е доказано, че сте виновен.
– Не съм го направил аз. Нека ме подложат на тест с детектора на лъжата.
– Пак да речем, че казвате истината. Кой би имал изгода от това?
– Какво?
– Твърдите, че сте били натопен, нали така? Кой би желал да ви види зад решетките?
– Не знам.
– Какво ще кажете за Стейси Парис?
– Стейси ли? – направи гримаса Маниън. – Тя ме обичаше. Беше ми гадже.
– И ви е изневерявала с Рос Гънтър.
– Така каза той. – Маниън скръсти ръце. – Не беше истина.
Брум въздъхна и понечи да стане.
– Почакайте. Добре де, не беше точно така.
– А как беше?
– Двамата със Стейси. Имахме договорка.
– Каква договорка?
– За света, нали разбирате?
– Не разбирам, господин Маниън. Защо не ми обясните?
Маниън се помъчи да вдигне ръце, ала оковите не му позволиха.
– Бяхме изключителни в личния си живот. Но професионално, е, средна работа, ако
схващате какво имам предвид.
– Нима казвате, че Стейси Парис е била проститутка, а вие сте й били сводник?