– Не беше точно така. Беше ме грижа за нея. Дори много.
– Но сте я изкарвали на улицата.
– Не аз. Това беше просто, нали знаете, понякога го правеше. За да свържем двата края.
Искам да кажа, че това бе част от работата й.
– А каква беше другата част?
– Тя танцуваше.
– Танцуваше – повтори Брум. – Какво танцуваше, балет в център „Линкълн“?
Маниън отново свъси вежди.
– На пилон.
– Къде?
– Нарича се „Домокрушенците“.
Брум знаеше това място. Табелата на фасадата гласеше: „Оголените Души на
Домокрушенците – Тук не е Салон за Мъже“. Имаше и предупреждение: „Не сте Тук Заради
Бюфета за Закуски“. Преди петнайсет години клубът затварял след десет.
– Танцувала ли е и на друго място?
– Не.
– А в „Ла Крим“?
– Не.
Стигна до задънена улица. А може би не.
– Сигурно ти е било писнало.
– Кое?
– Начинът, по който сте свързвали двата края.
Той сви рамене.
– И да, и не. Не че и аз не вземах участие.
– Нямаше ли проблеми с това?
– Всъщност, не.
– Значи Рос Гънтър бе просто един от начините тя да свързва двата края.
– Точно така.
– И вас не ви интересуваше какво върши тя. Не сте били ревнив любовник.
– Правилно.
Брум разпери ръце.
– Тогава защо сте се карали с него?
– Защото – отвърна Маниън – Гънтър я малтретираше.
Брум усети, че пулсът му запрепуска. Спомни си какво му бе казала Каси – че Стюарт
Грийн я е биел. Спомни си и думите на Тони как Карлтън Флин се е държал грубо с нея. А
сега говореха за Стейси Парис и Рос Гънтър.
Ето го модела.
Само че Рос Гънтър бе мъртъв. Разбира се, Стюарт Грийн и Карлтън Флин можеха също да
са мъртви. И вероятно бяха. Ами останалите мъже, които бяха изчезнали? Къде, по дяволите,
се бяха дянали?
– Ами вие, Маниън? Някога обиждали ли сте я?
– Какво имате предвид?
– Да сте посягали на Стейси? И ако ме излъжете дори веднъж, ще си тръгна.
Маниън извърна поглед, направи гримаса.
– Само веднъж. Нищо особено.
– Сигурен съм, че е било така. – Още един принц, каза си Брум. – А след процеса срещу теб
какво стана със Стейси Парис?
– Че откъде да знам? – отвърна Маниън. – Да не мислите, че... какво? Да не би да ми пише
писма или нещо подобно?
– Това ли е истинското й име? Стейси Парис?
– Съмнявам се. Защо?
– Трябва да я намеря. Имате ли някаква представа къде може да е?
– Не. Беше от Джорджия. Не от Атланта. От онзи, другия град. Започваше със „С“. Пӝ на
юг, казваше тя и имаше изключително секси акцент.
– Савана ли?
– Да, същият.
– Добре, благодаря за помощта.
Брум понечи да стане. Маниън го погледна с очите на куче, което се готвят да затворят.
Брум се спря. Този човек бе държан в затвора цели осемнайсет години за престъпление, което
най-вероятно не бе извършил. Наистина, Маниън не бе светец. Имаше доста дълго
полицейско досие, което включваше домашно насилие и ако не бе заловен да отговаря за
тази бъркотия, вероятно щеше да лежи по друго обвинение. Маниън нямаше да е извън
затвора, нямаше да твори добрини, нямаше да работи в полза на бедните, нито щеше да
направи света по-добро място за живеене за човечеството.
– Господин Маниън?
Маниън чакаше.
– Мисля, че за това престъпление сте невинен. Още не разполагам с достатъчно
доказателства, за да го докажа. И вероятно нямам достатъчно доказателства, за да ви
издействам нов процес. Но ще продължа да работя по случая, става ли?
По страните на Маниън се затъркаляха сълзи. Той не се опита да ги изтрие. Не издаде и
звук.
– Ще се върна – каза Брум и се запъти към вратата.
Излизането му се стори по-продължително, отколкото влизането, коридорът като че ли бе
по-дълъг и по-тесен. Охранителят, който го придружаваше, каза: