– Измъчихте ли се с него?
– Не, никак дори. Беше много отзивчив.
Като стигна до контролния пункт, Брум си прибра ключовете и мобилния телефон. Щом
отново го включи, телефонът му зазвъня като луд. Брум видя, че има поне десет съобщения, в
това число едно от Ирин.
Ох, това не беше на добро.
Най-напред се обади на Ирин. Тя вдигна още на първото позвъняване.
– Брум?
– Колко е лошо? – попита той.
– Много.
22
– Излез през следващия изход – каза Барби.
Бяха тръгнали към дома на Дейв и Меган Пиърс в Касълтън. Когато наеха автомобила,
момичето на касата бе пофлиртувало с Кен, което ядоса Барби. Кен се бе престорил, че това
го е разстроило, но всъщност обичаше да наблюдава как Барби ставаше властна жена.
За да успокои наранените й чувства, той я остави да избере колата – бяла мазда миата.
– Първият изход или вторият? – попита Кен.
– Вторият. После третият вдясно.
Кен се намръщи.
– Не разбирам защо да не ползваме системата за глобално позициониране.
– Четох едно изследване – отвърна тя.
– О?
– В него се изтъкваше, че системите за глобално позициониране – т.е. джипиесите...
– Знам – прекъсна я Кен.
– Така че тези системи вредят на усета за определяне на посоките и оттам на мозъка –
заяви Барби.
– Как?
– В изследването, което четох, се казваше, че когато изцяло се уповаваме на високите
технологии, ние използваме пространствените си възможности в хипокампуса – това е част
от мозъка ни...
– И това ми е известно.
– Така че, когато разчитаме на джипиеса, ние използваме хипокампуса си по-малко, в
резултат на което той се свива. А ни е нужен за паметта и навигацията. Ако атрофира, може
да настъпи деменция или ранен Алцхаймер.
– И ти им вярваш? – попита Кен.
– Вярвам – отвърна Барби. – Щом става дума за мозъка, аз вярвам в старата поговорка:
„Или в работа го впрягай, или за отвъдното се стягай“.
– Интересно – каза Кен. – Макар да не виждам как като чета упътванията, хипокампусът
ми ще работи повече, отколкото като гледам джипиеса.
– Така е. После ще ти покажа статията.
– Добре, съгласен. Ще ми бъде приятно. Сега накъде?
– Наникъде – отвърна Барби и посочи напред. – Това е къщата им.
Първото усещане на Меган, щом се събуди: болка. Сякаш биеха с чук по черепа й. Устата й
бе пресъхнала. Беше заспала като умряла и сега се събуди с усещането, че е махмурлия.
Разбира се, че не беше. Досега не се беше събуждала с махмурлук, откакто – е, беше преди
много време. Напрежение и стрес, каза си тя.
Предишната нощ двамата с Дейв заспаха – по-скоро припаднаха в леглото – с неговата
ръка под кръста й. Доста пъти бяха спали така. В един момент през нощта, ръката на Дейв
винаги изтръпваше, заклещена в хралупата на талията й, и той внимателно я измъкваше.
Сега протегна своята да докосне съпруга си, тъй като на някакво първично равнище тя се
нуждаеше да го усети, ала той не беше там. Тя погледна над мястото, където мъжът й
обикновено спеше, към новия дигитален будилник.
Часът беше 8:17.
Меган ококори очи. Извъртя краката си и стъпалата й докоснаха пода. Попита се кога за
последен път бе спала до след осем часа в учебен ден, ала това вече щеше да се окаже ден,
пълен със сравнения с далечното й минало. Плисна вода на лицето си и се наметна с
хавлията. Когато слезе и от последното стъпало, дъщеря й Кайли й се ухили самодоволно и
многозначително.
– Много закъсняваш с момичетата, мамо.
Тя хвърли поглед към кухнята. Дейв бе зает – правеше палачинки. Разумна постъпка.
Децата щяха да искат да разберат къде е била майка им. Вероятно Дейв им бе обяснил, че е
излязла на „среща с момичетата навън“.
– Да, така излиза – отвърна Меган.
Кайли издаде звук, приличащ на „цък-цък“.
– Вие, момичетата, трябва да знаете кога да кажете „Стоп!“.