Меган успя да изобрази усмивка на лицето си.
– Многознайка такава.
Дейв бе облякъл новия си тъмносин бизнес костюм със светлооранжевата вратовръзка. Той
струпа цял куп палачинки в чинията на Джордан. Джордан потърка ръце и ги поля с такова
количество сироп, което можеше да окъпе цяла тойота.
– Леле, стига толкова – каза тя, но вече бе твърде късно.
Меган вдигна очи и се усмихна на Дейв. Той бързешком й отвърна и се извърна настрана.
Внезапно доброто настроение от предишната нощ избяга надалече. Странно колко бързо
животът можеше да се превърне в разтърсваща драма. В много отношения нищо не се
променя. Предишната нощ тя бе тъй близо до това да разкаже на Дейв всичко за лъжите, за
измамите, за миналото си като Каси – всичко. Изпитваше желание да го направи, защото
предишната нощ тя от все сърце вярваше, че истината няма да промени нищо. Тя все още го
обичаше. Той все още я обичаше.
Колко наивно й изглеждаше това сега, на дневна светлина.
Като стоеше в ремонтираната си кухня с Дейв, Кайли и Джордан, струваше й се невероятно
колко близо е била до това да разруши всичко. Дейв никога нямаше да може да разбере
истината.
Как би могъл? И от какъв зор й е притрябвало да му я казва? Имаше ли някакъв смисъл?
Само щеше да го нарани. Кризата бе отминала. Да, той би могъл да й иска обяснение къде е
била, така че тя щеше да му каже нещо. Ала онова откровение и катарзисът, които
предишната нощ изглеждаха толкова логични, сега й се струваха по-близо до
самоубийството и лудостта.
Дейв се прокашля и погледна часовника си.
– Трябва да тръгвам.
– Ще се върнеш ли за обяд? – попита Меган.
– Не съм сигурен.
Дейв избягваше погледа й. Това не й хареса.
– Трябва да свършим сума ти работа, за да се подготвим за казуса.
– Добре.
Дейв грабна работната си чанта, онази, скъпата, която тя му бе купила миналата година за
рождения му ден – с отделение за лаптоп и джобче с цип за мобилния му телефон. Меган го
придружи навън, като остави децата в кухнята. Когато Дейв отвори предната врата и
пристъпи през прага навън, без да я целуне, тя постави ръка на рамото му.
– Извинявай.
Той я погледна и зачака. Слънцето блестеше и ярко осветяваше техния малък кокетен
квартал. Надолу по улицата тя зърна децата на семейство Реале, които се бутаха да влязат в
новия автомобил на майка си. В края на почти всички автомобилни алеи се виждаха
вестници, сините гъвкави корици на „Ню Йорк Таймс“ или зелените на местния вестник.
Пред къщата на семейство Кроули бе паркирала мазда миата – вероятно някой приятел на
сина им Брадли е дошъл да го вземе, а по-надолу Сондра Рински дърпаше каишката на две
кучета играчки.
Сондра и Майк Рински бяха първите заселници в новия квартал още преди години.
Двамата имаха пет деца, ала най-малкото от една година бе вече в колеж.
Дейв все още чакаше.
– Не беше кой знае какво – изрече готовата лъжа Меган. – Просто помогнах на една
приятелка да реши своя личен проблем. Трябваше да съм при нея, това е всичко.
– Коя приятелка?
В тона му се усещаше остра нотка.
– Ще се сърдиш ли, ако не ти кажа? Тя ме помоли да го пазя в тайна.
– Дори от мен?
Меган се опита да се усмихне и да свие рамене.
– Приятелката ти наблизо ли живее? – попита Дейв.
Колко странен въпрос, каза си тя.
– Недалеч.
– В града ли?
– Да.
– А защо беше в Атлантик Сити?
Кен и Барби наблюдаваха къщата на семейство Пиърс.
– Още не съм сигурна за реда на музикалните парчета – каза Барби. – Имам предвид, че
обичам рап версията на „О, Йерусалим“, но чак като за бис?
– Доста е опияняващо – каза Кен.
Тя се усмихна.
– Харесва ми, когато говориш като гангстер.
– Думи.
– И все пак. Като за бис ли? Според мен трябва да звучи някъде по средата, не мислиш ли?