– До откриването на лагера ни остават цели четири месеца, а ти искаш да прецениш още
отсега?
– Обичам да организирам нещата отрано. Да намирам място за всичко и всичко да поставям
на мястото му.
Кен се ухили.
– Може да е като твоя свръхразвит хипокамп.
– Ха-ха. Говоря сериозно. Ако започнем с...
Барби млъкна, като видя, че входът на къщата се отвори. Показа се мъж. Беше облечен в
тъмен костюм за работа и в едната си ръка носеше чанта. Косата му бе оредяла. Имаше
уморен вид, раменете му бяха отпуснати. На вратата зад него имаше някой – жена. Би могло
да е неговата жена – не можеха да виждат добре от мястото си.
– Той й е бесен – забеляза Кен.
– Откъде знаеш?
– Чета езика на тялото.
– Преувеличаваш.
Ала в същия миг жената протегна ръка към мъжа. Той се отдръпна, извъртя се и тръгна
надолу по пътеката.
Жената викна:
– Почакай за минута.
Той не й обърна внимание. Жената пристъпи навън, показа се цялата, така че сега Кен и
Барби я видяха съвсем ясно. Тъкмо тогава Барби стисна Кен за ръката и от устата й
прозвуча:
– Тя не е ли...?
Кен кимна с глава.
– Да.
– Снощи в адвокатската кантора?
– Да, знам.
Мълчание. Мъжът се качи в автомобила си и подкара надолу по улицата. Жената изчезна
вътре в къщата.
– Тя ни видя – забеляза Барби. – Може да ни разпознае.
– Знам.
– Трябва да скрием този факт.
– Вече нямаме избор – отвърна Кен.
– И как искаш да се справим с това?
Кен се замисли за миг.
– Съпругът – каза той.
– Какво за него?
– Току-що двамата се скараха. Вероятно някой съсед ги е видял. Може би ще можем да
хвърлим вината върху него.
Барби кимна с глава. Имаше логика.
След няколко минути през вратата излезе момиче и се качи в училищния автобус. След още
няколко минути жена с две хлапета мина по алеята пред къщата. Вратата на къщата на
семейство Пиърс отново се отвори. Момче на десет-дванайсет години целуна майка си за
довиждане и излезе.
Кен и Барби почакаха улицата да опустее.
– Сега е сама – каза Барби.
Кен кимна с глава и отвори вратата на автомобила.
– Да заемем позиции.
– Та кога беше в Атлантик Сити?
Думите на Дейв се стовариха върху нея като удар с юмрук. Меган стоеше слисана. Дейв не
дочака отговора й. Обърна се с гръб към нея. Тя се отърси от смайването си и протегна ръка
към него.
– Дейв?
Той се отдръпна и побърза да се отдалечи надолу по пътеката.
– Стой, почакай за миг.
Той продължи по пътя си. Тя си помисли да тръгне след него, ала чу зад себе си Кайли да я
вика:
– Мамо? Ще ми дадеш ли пари за закуска?
В това време Дейв бе стигнал до края на пътеката. Когато той се вмъкна в колата си,
Меган усети как сърцето й се сви.
– Мамо?
Отново Кайли.
– Вземи десетачка от портмонето ми. Ще ми върнеш рестото.
Колата бързо потегли и тръгна надолу по улицата, а гумите й изсвистяха. Звукът сепна
децата на семейство Реале. Барбара и Антъни Реале се обърнаха едновременно и с
неодобрителни погледи проследиха Дейв, чиято кола профуча по улицата. Същото направиха
Сондра Рински и кучетата й.
– Виждам само двайсетачки – каза Кайли. – Мамо? Мога ли да взема една от тях?
Все още замаяна, Меган влезе отново вкъщи и затвори вратата.
– Мамо?
– Да – отговори тя, а гласът й звучеше някъде отдалече, – вземи двайсетачката. Ще ти е за
цялата седмица.
Тя тръгна да се връща в кухнята. Кайли се втурна навън, за да хване автобуса, и както
винаги остави мръсните си чинии в мивката. Меган се запита колко ли човекочаса губят
родителите да молят децата си да не оставят чиниите си в мивката, а да ги поставят в