съдомиялната машина и се зачуди каква нация би могла да се създаде за тези човекочаса.
Всяка сутрин Джордан ходеше на училище пеша с двама приятели, а родителите им се
сменяха да ги водят дотам. Тази седмица ги водеше Колинс.
Подобна организация винаги е изкарвала Дейв извън кожата му. Когато идваше неговият
ред, той пъшкаше и охкаше – просто отиваш пеша на училище с приятелите си, не ти е нужен
хеликоптер я!
– През три пресечки е! – оплакваше се често Дейв. – Остави ги да станат самостоятелни.
Но никой вече не го правеше. Децата бяха под непрекъснато наблюдение. Беше лесно да
мърмориш и мърмориш, но Меган продължаваше да го прави, защото алтернативата бе
твърде ужасна, за да се оставиш на нея.
Откъде е разбрал Дейв, че е ходила в Атлантик Сити? Тя не бе използвала дори кредитната
си карта. Откъде знаеше? А ако знаеше къде е била, какво още би могъл да знае?
Ужас скова сърцето й. Щом Джордан излезе, тя позвъни на мобилния на Дейв. Никакъв
отговор. Отново позвъни. Отново никакъв отговор.
Тя разбра, че той просто не й обръща внимание. Колата му разполагаше с блутут и тя му бе
звънила достатъчно, за да се сети, че услугата бе безпроблемна по целия му път. Позвъни
още веднъж. Този път изчака, докато се появи гласовата му поща.
– Обади ми се – каза. – Не се дръж така.
Тя затвори телефона. От една страна, Меган осъзнаваше, че трябва да му даде
пространство, да го остави да изпусне парата, нещо такова. Ала друга част от нея възропта.
Дейв знаеше, че жена му ненавижда да се сърдят мълчаливо. Тя опита телефона му още
веднъж. Но не, никакъв отговор.
Ужасно. Значи така се канеше да играе той. В душата й пропълзя гняв. Направи си
сметката. Снощи той бе самото разбиране. Вероятно се нуждаеше от това. Мъже. Независимо
дали се намират в някой долнопробен нощен клуб или в уютна малка къща в предградията,
мъжете си остават мъже. Хората се слисват, когато политици или знаменитости се надуят, но
и обикновените мъже го правят. Това е константа, така че може би Дейв се държеше добре с
нея, защото...
Не, не беше честна.
Не той, а тя беше изчезнала. Тя беше лъжкинята.
И сега какво?
Меган започна да чисти кухнята – от време на време Дейв наистина готвеше, но чистенето
винаги се падаше на нея. Групата й по тенис трябваше да се събере след около час – двойки
на закрито в Касълтънския тенис клуб. Повече от всичко й се искаше да го пропусне, но
можеше ли да играеш по двойки, когато сте само трима, а вече беше късно да търсиш
заместник. Колко странно. От клуба, наречен „Ла Крим“, до клуба на име „Касълтън Тенис“
– какъв скок!
Тя тръгна нагоре по стълбите, за да отиде и облече белия си костюм за тенис. Клубът бе
стар и в него бе наложено специално облекло – всички играчи трябваше да носят само бяло.
Наистина забавно. Тя си спомни за свекърва си Агнес.
Може би след тениса ще отиде да я види.
Агнес бе толкова неспокойна по време на вчерашното й посещение. Леле, нима бе едва
вчера? Струваше й се, че не бе виждала Агнес цял месец.
Насочи мислите си към Рей. В нея се надигна нещо топло и тя ги отпъди с помощта на
важен логицизъм: щом като Рей не е убил Стюарт Грийн, какво се бе случило през онази
нощ?
Забрави, какво значение има вече? Нямаше за какво да се тревожи. Трябваше да спре да
мисли за това. Тя направи още една крачка, сякаш отбелязваше дистанцията, която
поставяше между себе си и онази ужасна нощ, и в същия миг на вратата се позвъни.
Спря се. Напоследък никой не отива ей така до вратите на хората. Ние звъним по
телефона, изпращаме съобщения или пишем по електронната поща.
Никой не се отбива просто така, с изключение може би на фирмите доставчици и на
куриерските служби, ала те тръгваха по адресите по-късно.
Звънецът се чу още един път и Мегьн разбра, просто го разбра, че независимо кой звъни,
той ще й разкрие нещо страховито, че всичките й усилия да се установи комфортно са били