чиста глупост, че сега, когато миналото й отново я откри, нямаше да се отърве толкова
лесно.
Позвъни се трети път. Който и да звънеше, той или тя нямаше търпение, нито искаше да
чака.
Меган се върна надолу по стълбите и протегна ръка към топката на бравата.
23
Позвъниха четвърти път. Меган погледна навън през прозореца до вратата, намръщи се и я
отвори.
– Как ме открихте? – попита тя.
Той отговори, без да губи време:
– По записаните разговори в телефона на Хари Сътън – каза Брум. – Може ли да вляза?
– Обещахте.
– Знам.
– Последното нещо, което ми казахте, бе, че няма да ме проследите.
– Знам.
– Би трябвало да минете през Хари.
– Би трябвало – потвърди Брум, – но Хари е мъртъв.
Още един удар. Меган залитна назад. Брум не чакаше покана. Влезе в къщата и затвори
вратата след себе си.
Меган успя само да попита:
– Как?
– Още не сме получили рапорта с официалната причина, но прилича на сърдечен удар.
– Значи не е бил...
– Убит. Напротив. Искам да кажа, че технически може да е непредумишлено убийство, ала
несъмнено някой е отговорен за него.
– Не разбирам.
– Хари е бил изтезаван.
Стомахът на Меган отново се сви.
– Как?
– Няма защо да знаеш. Нищо крайно, но... – Брум поклати глава. – Напрежението е било
твърде голямо. Сърцето му не е издържало.
Странно как работеше мозъкът. В продължение на години тя вярваше, че Рей е убил
Стюарт Грийн, за да се опита да я защити.
Сега вече знаеше (или поне твърдо вярваше – и все пак нима не хранеше мъничко съмнение
в душата си?), че това не бе истина. Но въпреки всичко първата мисъл, хрумнала й след
новината за Хари Сътън, бе проста и страшна: Дейв е знаел, че е ходила в Атлантик Сити.
Тя моментално отпъди тази мисъл. Това бе една от онези безобразни мисли, които изникват
от нищото и ти тутакси разбираш, че тя е нелепа и не подлежи на по-нататъшно обсъждане.
Втората мисъл – по-доминираща от първата – бе за Хари. Тя си спомни милата му
успокояваща усмивка, простосърдечната му искреност, а после си помисли как са го
измъчвали до смърт.
Третата мисъл – мисъл, която тя не можеше да отхвърли – бе най-проста от всички: вината
бе нейна.
Прокашля се.
– Къде го открихте?
Брум се забави за миг, преди да отговори:
– В кантората му. Беше намерен тази сутрин.
– Почакай, почакай! Когато спрях пред неговата кантора и вратата бе заключена...
– Не можем да твърдим със сигурност, но вероятно вече е бил мъртъв.
Меган го погледна в очите. Брум се извърна. Вината бе нейна, така е, но тя видя, че и Брум
се чувстваше виновен. Предишната нощ Меган бе дошла при него. Беше го предупредила, че
Хари Сътън може да е в беда.
Той не я бе послушал.
– Интересно – каза Брум.
– Кое?
– Откъде разбра, че нещо не е наред?
Стоп! Дотук с теорията й за чувството му за вина. Меган отстъпи крачка назад.
– Чакайте, чакайте! Нали не мислите...
– Не – побърза да отвърне той, ала тя не бе сигурна дали да му повярва или не. – Не на това
наблягам. Просто се питам какво те е направило толкова подозрителна.
– Първо, той не се появи на вечеря.
– Да, съгласен съм, но това не е било единственото нещо, нали така? Ти спомена и за
секретарката, която отговорила на мобилния му.
– Правилно – отвърна Меган. – Нали знаете делата на Хари?
– Банални.
– Точно така. Той нямаше секретарка, особено такава, която да отговаря на мобилния му
телефон. И гласът й, веселият й тон – накара ме да настръхна.
– Значи по някакъв начин в това е замесена жена.
– Предполагам.
– Добре – каза Брум. – Тогава да разгледаме всичко едно по едно. Знаем, че Хари е
разговарял с теб по телефона.
– Правилно. Каза, че искате да ми покажете някаква фотография.