– Добре, значи е трябвало да се срещне с нас. Никога не се е обаждал да отмени среща. Така
че за момента можем да приемем, че някъде между обаждането ти до Хари и времето, в което
се предполага, че е излязъл за вечеря, някой се е докопал до него.
– Казахте, че е намерен в кантората си – забеляза Меган.
– Да.
– Значи който го е направил, най-вероятно се е докопал до Хари.
Брум кимна с глава.
– Има логика. Върни се малко назад. Когато Хари ти позвъни, ти къде се намираше?
– Има ли някакво значение?
– Направи ми удоволствието.
Това не й хареса, но ако то щеше да помогне да намерят убиеца на Хари, тя бе готова да
направи каквото и да е.
– В „Ла Крим“.
– Защо?
– Да видя старите си приятели.
Брум се намръщи.
– Кого?
Тя поклати глава.
– Не е важно.
– Не е така, по дяволите.
Меган не можеше да му каже за Рей, но пък той не е ходил в „Ла Крим“.
– Познавате ли Лорейн?
– Да. Кой друг?
– Само нея.
Той я погледна недоверчиво.
– Така, значи си била в „Ла Крим“. Разбра ли нещо?
– Не.
– А след вечеря? Къде отиде?
– Отидох в един бар, наречен „Уийк Сигнал“.
– Защо?
Тя не обичаше да лъже, ала знаеше, че иначе няма да стане.
– Бях тръгнала по често посещаваните от мен места. Пътешествах из миналото си. Има ли
някакво значение?
– И се намираше там, когато позвъни на Хари и онази секретарка отговори?
– Да.
Брум разтърка брадичката си.
– Разкажи ми пак за секретарката. Не изпускай нищо.
Меган отново преразказа телефонния разговор. Обясни, че жената отсреща звучала съвсем
младежки, че се опитала да убеди Меган да й даде истинското си име и адреса си. При тези
думи Брум повдигна вежди.
– Какво?
– Не искам да те плаша – каза Брум.
– Лъжите ме плашат повече – отвърна тя, което бе чистата истина, подправена с
достатъчно ирония. – Какво?
– Е, помисли малко. Хари е бил изтезаван. Може би някой го е направил просто така, но
най-вероятно в това е имало умисъл.
– Каква например?
– Например да получат информация от него. Може и да са я получили, преди той да умре, не
знам. Но са взели телефона му, нали?
– Предполагам.
– А после ти се обаждаш и какво прави тази жена? Престорва се на секретарка и настоява
да й дадеш информация за себе си. Иска да знае името ти и мястото, където живееш.
Меган усети как острието на страха пробожда сърцето й.
– Мислите, че са по следите ми?
– Може би.
– Защо?
– Не знам, но си помисли. Появяваш се в града след цели седемнайсет години. В същия ден
Хари е изтезаван, а после жената, откраднала телефона му, се опитва да те накара да й
кажеш името си. – Брум сви рамене. – Сигурен съм, че си струва да се помисли по въпроса.
– А щом мъчителите му имат неговия телефон, значи разполагат и с моя номер, записан в
него.
– Да.
– Трудно ли ще им бъде да ме проследят?
– Знаеш отговора.
Тя наистина го знаеше. Всеки го знаеше. Щеше да е изключително лесно.
Меган поклати глава. Беше помислила, че просто ще се появи в Атлантик Сити и после пак
ще избяга.
– Боже май! – възкликна тя. – Какво направих?
– Искам да се съсредоточиш във въпросите ми за още няколко минути, ясно?
Тя мълчаливо кимна с глава.
– След телефонното обаждане ти отиде в кантората на Хари, нали? Преди да дойдеш да ме
видиш.
– Да.
– Не искам да те плаша повече, но за миг си помисли за времевата граница.
– Нима твърдите, че докато съм тропала на вратата, те са изтезавали Хари?
– Възможно е.
Тя отново потръпна.
– Но сега искам да ми разкажеш всичко за посещението си в кантората му. Не пропускай
нищо. Било е късно. Повечето кантори са били затворени. Така че най-важният въпрос е кого