си видяла.
Тя затвори очи и се помъчи да си спомни.
– До стълбите пазеше охранител.
– Как изглеждаше?
– Висок, слаб, с дълга коса.
Брум кимна с глава.
– Добре. Обикновено е дежурен той. Друг?
Меган се замисли.
– Една млада двойка.
– В коридора? До вратата на Хари? Къде точно?
– Когато влизах, те излизаха. Мъжът задържа вратата, за да вляза.
– Как изглеждаха?
– Млади, хубави, елегантни. Тя беше русокоса. Той сякаш току-що бе излязъл от корта за
скуош.
– Наистина ли?
– Да – отвърна тя. – Не приличаха на палачи.
– Как изглеждат палачите?
– Добър въпрос.
Брум се позамисли за секунди.
– Ти спомена, че на телефона му отговорила млада жена.
– Така беше.
– Би ли могла да бъде на възрастта на блондинката, която си видяла?
– Предполагам.
Някаква сянка прекоси лицето на Меган.
– Какво? – попита Брум.
– Ами като го споменахте, те не пасваха. Разбирате ли? Нали знаете кантората на Хари?
– Бедна.
– Точно така – съгласи се тя.
– Какво правеше тази млада красива двойка там? – попита Брум.
– Бихте попитали същото и за мен.
– И ти не приличаш на онова, което си – потвърди той.
– Така е. Може би и те имат някаква тайна?
– Може би.
Брум заби поглед в обувките си. Няколко пъти си пое дълбоко въздух.
– Детективе?
Брум отново вдигна очи.
– Разпитахме всички в сградата на Хари.
Млъкна.
– И?
– Единствените все още отворени кантори по това време бяха поръчителите за
освобождаване под гаранция на третия етаж и консултантските услуги на втория. – Брум
срещна погледа й. – Нито една от двете фирми не е имала клиенти като описаните от теб.
– Сигурен ли сте?
– Да. Което пък подсказва следния въпрос: Какво е правила тази двойка в онази сграда по
това време на вечерта?
И двамата млъкнаха. Брум се заоглежда, видя сводестите тавани, персийските килими,
картините с маслени бои.
– Хубава къща – рече той.
Тя не отговори.
– Как го направи, Меган?
Тя знаеше какво точно имаше предвид той – как бе успяла да избяга.
– Мислите, че тези светове са толкова далеч един от друг ли?
– Мисля, да.
Не бяха, ала на нея не й се обясняваше. Тя бе научила най-голямата разлика – тази между
имащите и нямащите. Между късмета и правото по рождение. А колкото повече късмет
имаш и колкото повече врати се отварят пред теб поради правото ти по рождение, толкова
повече се нуждаеш да убеждаваш околните, че си го постигнал поради интелект и усърдна
работа. Светът, най-подир, не се ли върти около лошата самооценка?
– И сега какво? – попита тя.
– На първо място, трябва да те отведа обратно със себе си, за да те срещна с художника.
Нуждаем се от скица на младата двойка, която си видяла. Необходимо е да си напълно
честна с мен.
– Честна съм.
– Не, не си. Всичко се връща отново до една и съща личност. И двамата го знаем.
Тя мълчеше.
– Всичко се върти отново и отново около Стюарт Грийн. Ти спомена, че някой го е видял
наскоро.
– Казах, че някой може би го е видял.
– Както и да е. Трябва да разбера кой.
– Обещах да не казвам.
– А аз обещах да не те следя. Но Хари е мъртъв. А Карлтън Флин изчезна. Ти се връщаш в
града. Някой вижда Стюарт Грийн. Каквото и да става с тези мъже, всичко опира до едно-
единствено нещо. Повече не можеш да бягаш. Не можеш да се криеш в тази голяма луксозна
къща. Както и ти току-що каза, Меган, двата свята не са чак толкова далеч един от друг.
Меган се помъчи да забави събитията, да обмисли нещата. Не искаше да сгреши. В случая
Стюарт Грийн беше заподозрян. Брум трябваше да направи всичко възможно, за да го открие.