– Меган?
Тя го погледна.
– Има и други.
Студенина скова сърцето й.
– Какво искате да кажете?
– Всяка година на Марди Гра някой изчезва. Или умира.
– Не разбирам.
– Можем да поговорим за това в колата. А ти ще ми кажеш кой е видял Стюарт Грийн
24
Рей Ливайн седеше в „Уийк Сигнал“ и премисляше отново и отново случилото се през
последните няколко часа. Под тъмното небе над „Луси“ Рей гледаше как единствената жена,
която е обичал някога, се качва в колата си и потегля. Той не помръдна. Не извика след нея.
Просто я остави да напусне живота му, без да й промълви и дума, без дори да изстене.
Отново.
Колата й изчезна от погледа му, но той продължаваше да се взира надолу по улицата. Част
от него се надяваше, че Каси ще се съвземе, ще се обърне, ще потегли назад, ще отвори
вратата на колата и ще изтича към него. И тук, под бдителното око на „Луси Слона“, Рей ще
я вземе в прегръдките си, ще я притисне силно към себе си, ще заплаче и никога вече няма да
я пусне.
Това, разбира се, не стана. Любовта на живота му си бе отишла – за втори път, – а когато
това се случи, когато един мъж, ударил с крак дъното, успее да пропадне още по-надолу, има
само едно нещо, което може да направи.
Да се напие.
Фестър внимателно огледа Рей, когато онзи пристъпи прага на „Уийк Сигнал“.
Огромният мъжага, който не се боеше от нищо, сега предпазливо се приближи към Рей.
– Здравей, добре ли си? – попита го Фестър.
– Нима виждаш чаша с напитка в ръката ми?
– Не.
– Ето това е отговорът ми.
Фестър се смути.
– Ъъъ?
– Не, не съм добре. Но ще се почувствам по-добре, щом разкараш дебелия си задник от пътя
ми и аз си взема нещо за пиене.
– О! – отвърна Фестър и се плъзна надясно. – Разбрах.
Рей седна на високото столче, а с езика на тялото си подсказа на бармана да побърза.
Фестър зае стола до него. Няколко минути Фестър мълчеше, за да не притеснява Рей.
Странно, но някъде по пътя на тяхното общуване Фестър се бе превърнал в най-добрия му
приятел – може би дори беше единственият му другар, – ала точно в този момент
споменатият факт оставаше малко или много извън настъпилата ситуация.
В настоящия момент в главата му витаеше образът на една красива жена, контурите на
лицето й, чувството, когато я прегръщаше, уханието на люляци и любов, трепетът в сърцето,
щом срещнеше очите й, и единственият начин да се отърве от образа й бе да го удави в
алкохол.
Рей копнееше за забрава.
Барманът му наля веднъж, после още веднъж, след това вдигна рамене и му остави цялата
бутилка. Рей я надигна и усети как гърлото му пламна. Фестър се присъедини към него. След
известно време Рей започна да усеща, че се вцепенява. Това и чакаше, затова пиеше,
стараеше се да разчисти пътя си към забвението.
– Спомням си я – обади се Фестър.
Рей обърна уморен поглед към приятеля си.
– Така де, когато влезе в бара, ми се стори позната. Танцувала е в „Ла Крим“, нали?
Рей не му отговори. В онези дни Фестър бе скачал от клуб на клуб. Двамата с Рей бяха
познати, ако не и приятели, ала Фестър имаше репутация на един от най-добрите в занаята
си. Той знаеше кога да удари и което е още по-важно – как да се въздържи. Момичетата край
него се чувстваха в безопасност. Рей също, по дяволите.
– Гадно е, знам – каза Фестър.
Рей отпи още една голяма глътка.
– Аха.
– И какво искаше тя?
– Няма да говорим за това, нали така, Фестър?
– Ще ти помогне.
Напоследък всеки се мислеше за д-р Фил.
– Няма, по дяволите. Просто млъкни и пий.
Рей си наля още едно. Фестър не каза нищо. Или ако е казал, Рей не го чу. Остатъкът от
нощта премина в призрачно-патетична мъгла. Той си мислеше за лицето й. Мислеше си за
тялото й. За начина, по който го гледаше с онези свои очи. Мислеше си за всичко, което бе