загубил, и което бе още по-болезнено – за всичко, което би могло да стане, ала не бе станало.
И, разбира се, мислеше си за кръвта.
Винаги се стигаше до това – до тази проклета кръв.
После забравата милостиво го застигна.
По някое време Рей отвори очи и тутакси разбра, че си е вкъщи в леглото и че е сутрин.
Чувстваше се като нещо, забъркано в циментовоз. Всичко му изглеждаше тъй познато.
Питаше се дали през изминалата нощ не му бе прилошало, дали по време на припадъка си не
бе повръщал в порцелановото гърне в тоалетната. Куркането на червата му подсказваше, че
може би е прав.
Фестър бе заспал – по-вероятно е да бе припаднал – на дивана. Рей стана и здраво го
раздруса. Фестър се събуди и скочи, после изръмжа и хвана с две ръце огромния си череп,
сякаш се мъчеше да го задържи и да не му позволи да се разцепи на две. И двамата бяха още
облечени с дрехите, с които бяха предишната нощ. И двамата воняха гадно, но на кого му
пукаше?
Те излязоха от вратата навън и с олюляваща се походка тръгнаха по улицата надолу към
гостилницата.
По-голямата част от постоянните клиенти изглеждаха като препили дори повече от тях.
Сервитьорката с огромната коса на главата си им донесе пълна кана с кафе още преди да са
й го поръчали. Тя бе пълничка, точно както ги харесваше Фестър. Той й се усмихна и рече:
– Здравей, сладурче.
Тя остави каната на масата, подбели очи и се изниза.
– Тежка нощ – каза Фестър на Рей.
– Имали сме и по-тежки.
– Нее, не сме имали. Спомняш ли си нещо от снощи?
Рей не каза нищо.
– Пак ли изгуби съзнание? – попита Фестър.
Рей не му отговори и този път, а засърба кафето си. И двамата пиеха черно кафе – поне
тази сутрин.
– Знам през какво преминаваш – каза Фестър.
Фестър нямаше никакво доказателство, нищо истинско, но Рей не каза нищо.
– Какво? Нима си мислиш, че си единственият, чието сърце са разбили?
– Фестър?
– Да?
Рей постави показалеца на устните си.
– Шшшт.
Фестър се усмихна.
– Не е нужно да се изговаря на глас?
– Не е нужно да го изговарям на глас.
– Може на мен да ми е нужно. Имам предвид случилото се снощи. То ми припомни нещо и
на мен.
– Когато и твоето сърце е било разбито?
– Аха. Помниш ли Дженифър?
– Не.
– Дженифър Гудман Лин. Така се казва сега. Тя беше. Нали разбираш за какво говоря?
– Разбирам.
– Има момичета, които просто сваляш. Има други, които наистина желаеш, или харесваш,
или с които искаш да се забавляваш. Има и други момичета – е, може да е едно-единствено
момиче, – което те кара да мислиш за вечността. – Фестър се наведе напред. – Такава ли бе
Каси за теб?
– Ако потвърдя, ще ме оставиш ли на мира?
– Значи разбираш за какво говоря.
– Ами да – отвърна Рей.
Фестър бе огромен мъж, но като всички мъже и той се смали и се разчувства, щом стана
дума за сърдечни мъки.
Рей си пое дъх и каза:
– И какво стана с теб и Дженифър?
Сервитьорката с голямата коса се върна. Попита ги какво ще желаят. Рей си поръча
палачинки и нищо друго. Фестър поиска закуска, включваща всяка група ястия от менюто.
Отне му близо две минути да поръча всичките. Рей се попита дали към поръчката е включен
и препарат за понижаване на холестерола.
Сервитьорката си тръгна и Рей се върна към кафето си. Фестър последва примера му.
Рей си помисли, че вероятно моментът е отминал, че сега ще може да седи и да се цупи на
спокойствие, но уви.
– Някакъв боклук ми я отмъкна – каза Фестър.
– Съжалявам.
– Сега е омъжена за голям ве-и-ка предприемач в Синсинати. Имат двама синове. Видях
снимките им във Фейсбук. Миналата година отплаваха на карнавален круиз. Привърженици
са на отбора „Синсинати Геймс“. Тя наистина изглежда щастлива.