– Не знам. Известна ни е съдбата само на един – Рос Гънтър.
– А той е мъртъв.
– Да. Един човек излежава присъда за неговото убийство.
– И вие мислите, че този човек е невинен?
– Да.
Тя се замисли за миг.
– Колко случая сте открили, които пасват на модела „Марди Гра“?
– Още работим над това, но засега имаме четиринайсет.
– Само по един на година?
– Да.
– И винаги стават около „Марди Гра“?
– Да.
– Освен, така де, сега, когато имаме още един труп в лицето на Хари Сътън. Той изобщо не
се вписва в модела.
– Мисля, че той не е част от групата „Марди Гра“.
– Но сигурно има връзка – каза тя.
– Да – съгласи се Брум. – Впрочем този празник означава ли нещо за теб? Имам предвид
Марди Гра.
Меган поклати глава.
– Винаги е била една луда нощ за мен, но не повече, нищо друго.
– А за Стюарт Грийн?
– Не. Искам да кажа, че не знам такова нещо.
– Стюарт Грийн е единственият, когото вероятно сме видели. Сега разбираш защо трябва да
разговарям с всеки, който може да го е виждал.
– Да.
– И така?
Тя се позамисли, но честно казано, в случая нямаше друга опция, освен самата истина.
– Лорейн го е видяла.
– Благодаря ти.
Меган не каза нищо. Брум обясни как не иска Меган да я предупреди, че има намерение
скоро да я посети.
– Познавам Лорейн от дълго време – рече Брум.
Меган се ухили, като си спомни как Лорейн й бе казала, че веднъж си е имала работа с
него.
– Аха, знам.
Брум паркира автомобила и я вкара в участъка през страничната врата. Не искаше
Голдбърг или някой друг да знаят, че тя е била тук. Той я настани в складовото помещение
на приземния етаж. Там беше и Рик Мейсън, криминалният портретист и компютърен гений.
– Какво става със секретността? – попита Мейсън.
– Мисли за това като за защита на свидетелите.
– От колегите ти полицаи ли?
– Особено от тях. Довери ми се, става ли?
Той сви рамене. Щом Меган се настани, Брум се върна при колата си. Побърза да се обади
на Ирин. Малко преди това той я бе помолил да провери за охранителни камери около
кантората на Хари Сътън, да разбере дали ще могат да видят снимка на младата двойка. Тя
му каза, че все още работи по задачата. Беше я помолил също да открие местонахождението
на Стейси Парис, момичето, заради което Маниън и Гънтър са се сбили.
– Истинското име на Стейси Парис е Джейми Хемсли. Живее близо до Атланта.
– Омъжена ли е?
– Не.
Атланта. Няма да има време да отиде дотам.
– Може би ще успееш да я откриеш по телефона и да видиш какво може да ни каже за
нощта, в която Гънтър е умрял.
– Вече позвъних. Никой не ми отговори, но ще продължавам да работя. Брум?
– Какво?
– Ако Маниън е невинен – каза тя, – имам предвид, че ако е лежал осемнайсет години в
затвора заради деянието на някой сериен... какъвто и да е там... въпросът със сигурност ще се
раздуха.
– Имаш шесто чувство, а, Ирин?
– Е, ти не си падна по мен само заради горещата ми кръв.
– Така беше – отвърна той. – Говори със Стейси. Разбери какво знае.
Той затвори телефона. С кола до „Ла Крим“ му отне съвсем кратко време. Тълпата се
стичаше през вратата за обяд, мнозина се редяха на опашка за бюфета, преди да отправят
нежни погледи към момичетата, които пък се питаха: „Колко ли гладни са тези мъже?“.
Лорейн не бе на обичайното си място зад бара. Преди много години двамата бяха прекарали
една нощ заедно. Беше им много забавно и едновременно с това доста пусто в душите, като
онези парадоксални положения, които те карат да се чувстваш и жив, и заедно с това да
поискаш щото това никога да не се бе случвало – начинът, по който се чувстват всички,
които си вземат жена само за една нощ, мислеше си Брум. И все пак, когато спиш с някого,