носиш. Няма да остане ни най-малка част от теб, за да ти направят ДНК анализ.
25
По-рано същия ден Кен бе поел към плъзгащата се стъклена врата на Меган Пиърс,
водеща към дървената платформа. Барби бе минала през гаража – предпазна мярка, в случай
че вратата е заключена. Но не бе необходимо. Плъзгащата се стъклена врата бе отключена.
Кен тихо я отвори. Бе на път да влезе вътре, когато на входа се позвъни.
Той се измъкна навън и се наведе надолу. В къщата влезе ченгето Брум.
На Кен му се прищя да изпсува, ала той никога не псуваше. Вместо това използваше
любимата си фраза за такива случаи: „Скатай се“. И толкова.
Мъжката мярка не е колко пъти го събарят.
Важното е колко пъти отново се изправя.
Той изпрати съобщение на Барби да не шава. Опита се да подслушва, ала бе твърде
рисковано. Няма значение. Кен се бе снишил и не се виждаше. В задния двор на семейство
Пиърс имаше плюшени мебели с марката на „Браун Джордан“. В ъгъла имаше шадраван и
комплект в пълен размер за футболна врата и люлка от кедрово дърво, която определено бе
виждала и по-добри дни. Къщата бе наистина много хубава.
Кен се чудеше как тази тъй обикновена на вид жена и майка се вписва в изчезването на
Карлтън Флин, но всъщност това си бе негова работа.
Той чакаше. Мислеше си за децата на Меган Пиърс. Почти ги виждаше как ритат топката
във вратата, как се изтягат върху мебелите, докато сандвичите им се препичат в новата
фурна.
Питаше се как ли се чувства в това обкръжение главата на семейството. Хлапета. Семейни
вечери. Барбекюта. В неделя на църква. Как красивата му жена се усмихва зад плъзгащата се
стъклена врата, докато той учи сина си да играе кеч. Кен желаеше да води такъв живот.
Искаше го за себе си и добре осъзнаваше, че го иска и за Барби. Можеше да я види през
стъклото на вратата как му се усмихва, изпълнена с любов.
Можеше да види как двамата слагат децата си да спят, след като се уверят, че са си измили
зъбите и са си казали молитвите, а после си представяше как двамата изчезват в тяхната
собствена спалня, като се държат за ръка. Как Барби затваря вратата и се обръща към него.
Какво повече можеше да желае един мъж?
Той, разбира се, знаеше, че няма да бъде толкова просто. Имаше натрапчиви импулси, ала
дори тях можеше да сподели със своята любима.
Какво още чакаше?
Отново се обърна към къщата. Не изпитваше желание да остави тези деца без майка, но
точно сега не виждаше никаква друга алтернатива. Изминаха петнайсет минути. Меган
Пиърс придружи детектив Брум до колата му. След като те потеглиха, Кен и Барби се
срещнаха до взетата под наем миата.
– Какво според теб правеше тук този полицай? – попита Барби.
– Не знам.
– Трябваше да дойдем снощи.
– Беше твърде рисковано.
– И сега какво?
Те потеглиха обратно към Гардън Стейт Паркуей в южна посока. Кен не се бе загрижил
кой знае колко. Шансовете му бяха отлични – Брум и жената Пиърс пътуваха обратно към
Атлантик Сити.
Кен увеличи скоростта. Няколко километра надолу по пътя той зърна автомобила на Брум.
Поизостана малко, като не си направи труда да ги следва.
Нямаше съмнение. Те се връщаха в Атлантик Сити.
Два часа по-късно Брум паркира на паркинга до полицейския участък.
Брум въведе Меган Пиърс през страничния вход.
– А сега? – попита Барби.
– Обичам те – отвърна Кен.
– Какво?
Той се обърна с лице към нея.
– Никога не съм ти го казвал. Но ти го знаеш.
Тя кимна с глава.
– И аз те обичам.
Той се усмихна и взе ръката й в своята.
– Защо ми го казваш сега? – попита Барби.
– Ще сторя всичко, за да те защитя. Искам да го знаеш.
– И това знам.
Той извади мобилния си телефон и набра номера. Отсреща отговориха на третото
позвъняване.