– Голдбърг.
Кен каза:
– Здравейте, заместник-началник Голдбърг.
От другата страна – мълчание.
– Спомних си, че не искахте да ви наричам господин Голдбърг.
Кен продължаваше:
– Казахте, че предпочитате „заместник-началник Голдбърг“.
– Аха – отвърна той с най-бдителния си тон. – Какво искаш? Зает съм в момента.
– Нямам намерение да ви безпокоя, заместник-началник Голдбърг, но става въпрос за нещо
спешно.
– Слушам.
– Вашият колега детектив Брум току-що влезе във вашия участък.
– И?
– С него е една жена на име Меган Пиърс.
Мълчание.
– Ние ще трябва да поговорим с нея.
– По начина, по който разговаряхте с Хари Сътън ли?
– Това не е ваша работа.
– Не е, прав си. Защо, мислиш, съм толкова зает?
– Заместник-началник Голдбърг, моля ви, намерете начин да стигнем до нея.
– Да стигнете до нея ли?
– Осведомете ни как и кога ще излезе от там. Най-добре ще е да я накарате да си тръгне
сама.
Мълчание.
– Господин Голдбърг?
Този път нямаше „заместник-началник“. Пропускът бе направен нарочно.
– Разбрах – каза Голдбърг, преди да затвори телефона.
Кен взе ръката на Барби.
– Не трябва ли да се оженим? – попита той.
– Това едва ли е подходящ начин за подобно предложение.
Ала докато говореше, тя се усмихваше и той сякаш литна във въздуха. Седеше до жената,
която означаваше толкова много за него, тя всъщност му бе партньорка във всичко, душата
му се сливаше с нейната като ничия друга и той летеше високо, високо.
– Права си. Ще подготвя подходящо предложение.
– А аз ще подготвя подходящ начин да кажа „да“.
Те се държаха за ръце, наблюдаваха вратата и се наслаждаваха на момента.
Няколко минути по-късно детектив Брум излезе без жената. Барби пусна ръката му.
– Трябва да се разделим – заяви тя.
– Но ние току-що се сгодихме – леко се изкикоти той.
– Не официално, господине. Знаеш, че съм права. Вземаш колата и тръгваш след детектива.
А аз няма да откъсвам поглед от участъка.
– Не я обработвай самичка – каза той.
Тя поклати глава и го заслепи с усмивката си.
– Какво?
– Дори не сме женени още, а ти вече ме командваш, сякаш си ми съпруг. Тръгвай.
Лорейн дърпаше ръчката за наливна бира, когато Брум се приближи. Тя вдигна поглед и го
дари с лукавата си усмивка.
– Леле-мале, какво виждат очите ми.
– Здрасти, Лорейн.
– Искаш питие, или се каниш да произнесеш класическата реплика за дежурството?
Брум седна.
– Дежурен съм. И, да, налей ми два пръста.
Тя свърши с наливната бира и тръгна да се разтакава – Лорейн никога не вървеше, тя се
шляеше – тръгна към ъгъла на бара, където държаха добрата стока. Брум се извъртя на стола
си. На бюфета имаше опашка. Истинска опашка за храна. На сцената едно момиче
танцуваше с въодушевлението на пациент, изпаднал в кома. Старото класическо парче на
Нийл Даймънд „Момиче, скоро ще станеш жена“ се носеше от системата високоговорители.
Лорейн му подаде питието.
– Какво още да направя за вас, детектив?
– Не ти ли хрумва нещо?
Лорейн повдигна едната си вежда.
– Предполагам, че не сте дошли за втори рунд?
– Бих желал.
– Лъжец.
Брум не знаеше как да отвърне на последната реплика, така че удари направо:
– Говорих със старата ти приятелка Каси, или Меган, или както искаш да я наречеш.
– Аха.
– Положението е лошо. Чу ли за Хари Сътън?
Лорейн кимна с глава и по лицето й премина сянка.
– Познаваше ли го, Брум?
– Малко.
– Той беше най-добрият. Хари привличаше хората, искам да кажа, че всички обичаха Хари.
Дори вие, ченгетата. И знаеш ли защо? Защото беше истински. И винаги му пукаше. Имаше
най-голямото сърце, което съм срещала. Вярваше на всекиго. Тук имаше някои момичета,