които не можех да понасям. Като противна болка в задника, така е, но някои бяха съвсем
зле. Ала Хари, той непрекъснато се стараеше да намери нещо добро в тях. Все искаше да
помогне и не само се поставяше на тяхно място, о, господи, макар че понякога и това
правеше. Кой може да устои на човек, който те гледа така – сякаш наистина имаш значение
за него? – Лорейн поклати глава. – Защо му е на някой да нарани някого като Хари?
– Тъкмо затова съм тук, за да разбера – каза Брум.
– Банално е – рече тя, докато търкаше плота с парцал, – ала без него светът стана по-гаден.
Усеща се.
– Тогава ми помогни, Лорейн. Заради Хари.
– Какво? Нима мислиш, че знам нещо?
– Всичко е свързано – забеляза Брум. – Смъртта на Хари е едната част. В затвора има един
човек, който е лежал там цели осемнайсет години, а може да е невинен. Карлтън Флин
изчезна, изчезнали са и много други, може би дори са мъртви.
Той млъкна.
– В това число Стюарт Грийн – добави Лорейн.
– Да.
Лорейн потърка барплота още малко.
– Значи Каси ти е казала, че съм го видяла.
– Понасилих я, за да каже името ти.
Лорейн отново му се ухили.
– Такова яко копеле си, Брум.
– Искаше първо да ти се обади, ала аз пожелах сам да ти кажа.
– Заради нашето минало ли?
Брум сви рамене и отпи голяма глътка.
– Видя ли Стюарт Грийн?
– Не съм съвсем сигурна.
Погледът му се задържа върху нея малко по-дълго от обичайното.
– Добре, добре – отвърна Лорейн. – Видях го.
Двама мъже с посивели коси дойдоха при нея на бара. По-високият се наведе напред,
премигна и рече:
– Здрасти, Лорейн. Обичайното.
– Отидете на другия бар – посъветва ги Брум.
– Ъ?
– Този бар не работи.
– Но ти си седнал тук, нали?
Брум отговори, като им показа значката си. Двамата мъже решиха да стигнат по-надалече,
за да изглеждат по-яки, ала после премислиха. Обърнаха се и се отдалечиха.
– Тези клиенти ми даваха едни от най-големите бакшиши – каза Лорейн.
– Ще им се реваншираш. Каза, че си видяла Стюарт Грийн.
– Да – отвърна тя и отмести косата от челото си. – Но той изглеждаше различно.
– Кое му беше различното?
– Целият беше различен. С обръсната глава и малка козя брадичка. Носеше на ушите си
халки и имаше татуировка на бицепсите си. Бе облечен с джинси и впита тениска и очевидно
бе успял в живота.
Брум се намръщи.
– Стюарт Грийн ли?
Лорейн не си направи труда да му отговори.
Брум си спомни за фотографиите върху лавицата над камината в дома на Сара Грийн. На
тях Стюарт бе облечен или с поло и панталони в защитен цвят, или с бизнес костюм. На
главата си имаше плешивина, която той бе започнал да прикрива с тънки косми от
останалата си коса.
Изглеждаше женствен и дебел.
– Кога го видя? – попита той.
Лорейн започна да почиства една стъклена чаша – търкаше я с твърде голям ентусиазъм.
– Лорейн?
– Виждала съм го неведнъж.
Това вече го изуми.
– Колко пъти?
– Няколко.
– Какво ще рече няколко? Повече от два пъти? Повече от пет пъти?
– Не знам – отвърна Лорейн. Всеки намек за игривост бе изчезнал от поведението й. Тя
изглеждаше уплашена. – Може би веднъж на годината, веднъж на всеки две години, нещо
такова. Не съм си водила дневник.
– Веднъж на година или на две години?
– Да.
Главата му се въртеше.
– Почакай, кога го видя за първи път?
– Не знам. Преди време. Преди десет, петнайсет години може би.
– И не си си помислила да се свържеш с полицията?
– Ъ?
– Видяла си човек, който преди време е изчезнал. И не ти е хрумнало да ни се обадиш?
– Какво точно да ви кажа? – Лорейн сложи ръце на кръста си и повиши тон. – Да не би да е
криминален престъпник, когото издирвате?