– Не, но...
– И какво? Да не би да съм ви информатор или нещо такова? Работя в този бизнес от
двайсет години. Човек бързо се научава да не вижда и да не чува нищо, ако разбираш за
какво говоря.
Той разбираше.
– Не бих разговаряла с теб, само че... – Внезапно Лорейн се сви, депресира се. – Хари. Как
би могъл някой да нарани Хари? Виж, както и да е, аз не желая да умират хора. Щом си
клиент на бара, на мен не ми пука какви ги вършиш. Можеш да нарушаваш всякакви
правила. Но ако започнат да умират хора...
Тя се извърна встрани.
– Кога за последно видя Стюарт Грийн?
Лорейн не отговори.
– Попитах...
– Преди няколко седмици.
– Можеш ли да бъдеш по-ясна?
– Може да е било и по времето, когато изчезна онзи, другият, Флин.
Брум се вцепени.
– Лорейн, трябва да помислиш здравата: не стана ли това в деня на Марди Гра?
– Марди Гра ли?
– Да.
Тя се замисли над думите му.
– Не знам, може би. Защо?
Брум усети как пулсът му набира скорост.
– Всъщност, когато си го виждала през годините, пак ли е било Марди Гра?
Тя направи физиономия.
– Не знам.
– Важно е.
– Как, по дяволите, бих могла да си спомня такова нещо?
– Помисли си. На Марди Гра си раздавате мъниста, нали така?
– И?
– Спомни си. Нали се досети, че Стюарт Грийн е носел халки на ушите си? Затвори очи.
Представи си го когато е идвал тук. Може би и тогава е носел мънистата на Марди Гра?
– Мисля, че не. Искам да кажа, че не знам.
– Затвори очи и се опитай да си го представиш.
– Шегуваш ли се с мен?
– Хайде, Лорейн, важно е.
– Добре, добре.
Той виждаше как очите й се пълнят със сълзи. Тя бързо ги затвори.
– Виждаш ли нещо?
– Не. – Гласът й бе тих. – Съжалявам.
– Добре ли си?
Тя отвори очи и премига.
– Нищо ми няма.
– Имаш ли да ми казваш нещо друго за Стюарт Грийн?
Тя все още говореше с тих глас.
– Не. Трябва да се връщам на работа.
– Още не.
Брум се помъчи да обмисли нещата, после си спомни: Ирин държеше записите от
охранителните камери. Тъкмо така бяха открили връзката с Марди Гра. Ирин би могла да
прегледа всички кадри и да открие човека, когото Лорейн бе описала. Хрумна му да отведе
Лорейн в участъка и Рик Мейсън да нарисува фоторобота, но Мейсън бе и специалист по
определяне на възрастта в портрета по описание. Би могъл да работи по фактите, които вече
знаеха – обръсната глава и козя брадичка? – а после да го донесе на Лорейн за разпознаване.
– Не разбирам – каза Лорейн. – Защо ме питаш за Марди Гра?
– Следваме модела.
– Какъв модел?
Той бързо премисли, защо пък не? Може би тя ще си спомни нещо.
– Стюарт Грийн изчезна на Марди Гра. Карлтън Флин също. Един мъж на име Рос Гънтър
бе убит на Марди Гра. Има и още изчезнали мъже.
– Не разбирам.
– Нито пък ние. Искам да ти покажа някои снимки на изчезнали хора. Може пък да
разпознаеш някого.
Той носеше папката със себе си.
Тук, в ъгъла, нямаше други клиенти. Те седяха до главната сцена, а една стриптийзьорка,
облечена като Ясмин от филма „Аладин“ на „Уолт Дисни“, започна да танцува на мелодията
„Цял един нов свят“. Това действие придаде съвсем ново значение на израза „полет с
Вълшебното килимче“.
Брум извади снимките и ги подреди на бара. Той наблюдаваше лицето на Лорейн. Тя се
загледа в най-скорошната фотография, онази, която му бяха изпратили анонимно.
– Това е Карлтън Флин – заяви тя.
– Познаваме го.
Лорейн върна снимката обратно и заразглежда останалите. Сълзите се върнаха в очите й.
– Лорейн?
– Не познавам нито един. – Тя премига и се извърна настрана. – Трябва да си тръгваш.
– Какво има?
– Нищо.
Брум чакаше. В първия миг Лорейн не каза нищо. Той я знаеше винаги весела, неизменно с