онази нейна крива усмивчица, с гласа й на пушачка, с гърления й смях. Тя винаги е била
пример за купонджийка, с която можеш да си прекараш времето приятно.
– Аз умирам – рече Лорейн.
Брум почувства как нещо в гърдите му пресъхва и се разпилява.
– Тъкмо се връщам от преглед.
Най-после гласът му се появи.
– Какво ти е?
– Рак. Вече е в напреднала фаза. Остава ми година, може би две.
Брум усети как гърлото му се свива.
– Не знам какво да кажа.
– Не казвай на никого, нали?
– Добре.
Лорейн се помъчи да го дари със своята крива усмивка.
– Вярваш или не, ти си единственият, на когото съм казала. Тъжно, нали?
Брум протегна ръка през бара. В първия момент тя не помръдна.
– Радвам се, че ми каза – рече той.
Тя постави ръка върху неговата.
– Хората не разбират избора, който съм правила, ала не съжалявам. Навремето бях
омъжена и, да, той наистина се отнасяше оскърбително с мен. Но дори да не беше така, онзи
живот просто не ми се нравеше. Ето кой ми се нрави – този тук. Харесваше ми да съм на това
място. Имаше много смях, нали знаеш как е?
Брум кимна с глава и срещна погледа й.
В очите й отново се появиха сълзи.
– Но това е разочароващата част – че нямам никого, нали разбираш? Искам... о, господи,
говоря като малко бебе... Искам някой да е загрижен за мен. Искам някой да се съсипе от
смъртта ми. Искам някой да държи ръката ми, когато си отивам.
Той пак не бе сигурен какво да каже. Не искаше да звучи пренебрежително.
Искаше му се да направи нещо, каквото и да е. Брум не обичаше да е зависим – емоциите го
объркваха – той мразеше да се чувства безпомощен.
– Ще бъда с теб, ако искаш. Ще държа ръката ти.
– Много си сладък, но не.
– Говоря сериозно.
– Знам, но не това имах предвид. Наистина, бих могла да намеря хора, които ме съжаляват
достатъчно, за да бъдат с мен в края на живота ми. Но аз говоря за друго – ти ще го направиш
по задължение. А не защото си бил с човека в добро и зло и така много години, свързани чрез
отношенията помежду ви. Не си задължен да го молиш за това едва накрая, ако разбираш за
какво говоря.
– Мисля, че разбирам.
– Това е добре. Както казах, няма да променям нищо. Това е животът. Човек може да
открие радостта и да бъде щастлив, ала не е задължително да има всичко.
Простата мъдрост, наречена истина. Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката й.
– Лорейн?
– Да.
– Красива си, знаеш ли?
– Сваляш ли ме?
– Може би.
Тя повдигна едната си вежда.
– От съжаление ли?
– За теб или за мен?
Тя се засмя.
– Може би за двама ни.
– Още по-добре – отвърна Брум. – В момента се занимавам с този случай, но още щом го
разрешим...
– Знаеш къде да ме намериш.
После издърпа ръката си от неговата. Тя тръгна към противоположния край на бара. Брум
тъкмо се канеше да тръгва, когато Лорейн каза:
– Предполагам, че Каси ти помага?
– Така е. Може дори да е зърнала убийците на Хари.
– Как?
– Снощи се върнала в кантората му.
– Сама или с Рей?
Брум се спря.
– Рей ли?
Лорейн ококори очи. Той видя, че тя искаше да върне думите си назад, ала не й позволи.
– Кой, по дяволите, е Рей?
26
Естествено, първата грижа на Меган беше безопасността на семейството й.
Преди да остави Брум да навлезе в подробности, тя се бе обадила на няколко незаети
майки. Не искаше да предизвиква подозрения, затова започна разговор за обичайните
дреболии в квартала: детския спорт, бащата треньор, който даваше преднина на собственото
си дете, учителите, които ангажираха децата с твърде много/твърде малко домашни, новата
система за поръчване на училищен обяд по Интернет. Брум само клатеше глава. Накрая