Меган се реши да помоли майката за услуга, като се увери, че и Кайли, и Джордан имат
извънкласни ангажименти и дори поощряваше нощуването у приятелчета, за да са на сигурно
място далеч от къщата. В замяна обеща да извозва децата през почивните дни.
Когато свърши, Меган се опита отново да се свърже с Дейв. Пак нямаше отговор. Написа
му съобщение: „Остани в офиса, докато не проведем разговор“ – никакъв отговор, но дори
при най-песимистичния сценарий той нямаше да се прибере в близките няколко часа.
Тогава Брум започна да говори и нейният свят, вече изместен от своята ос, понесе още един
удар.
Ето сега тя седеше в полицейския участък в стая без прозорци и се мъчеше да даде описание
пред полицейския художник на двама души, които едва бе зърнала. Опита се да се
съсредоточи. Рик Мейсън й подсказа някои неща, които й помогнаха да си припомни онази
млада двойка по-ясно.
Меган се постара да подреди в главата си онова, което й бе казал Брум, но накрая, както и
да се стараеше да го осъществи, нито един начин не оправда очакванията й. Брум се
опитваше да свърже три привидно различни събития. Първо: убийството отпреди осемнайсет
години. Второ: групата мъже като Стюарт Грийн и Карлтън Флин, които през последните
седемнайсет години бяха изчезвали на или около всеки Марди Гра. Трето: снощната
мъчителна смърт на горкия Хари Сътън. Ако излезеше прав, ако събитията бяха свързани по
някакъв начин, Меган не можеше да си представи каква роля бе играла в това младата
двойка например.
Били са хлапета, когато е станало първото убийство и когато Стюарт е изчезнал.
– Носът му беше по-тънък – каза тя на Мейсън.
Той кимна и продължи да работи.
Всички съмнения бяха започнали да надигат ужасните си глави. Ами ако Меган не бе
избягала тогава? Ами ако бе останала, стоически бе понесла трудностите и бе видяла какво
наистина се бе случило със Стюарт Грийн. Дали всичко щеше да е зад гърба й сега? Дали
всичките „мъже от Марди Гра“ – хора, които видимо бяха изличени от лицето на земята и
никой повече не ги бе видял – от Стюарт Грийн до Карлтън Флин, дали щяха да са още тук,
при семействата си, дали щяха да продължават да живеят живота си?
Ами ако тя бе останала с Рей?
Не изпитваше съжаление – само съмнения.
Не можеш да изпитваш съжаление, щом имаш деца – това е твърде чудовищно.
Дали животът на Меган щеше да е по-щастлив или по-тъжен, ако някое от тези съмнения
се бе сбъднало?
Това вече нямаше значение, доколкото което и да е от съмненията водеше до един свят, в
който децата й нямаше да ги има, в който нито Кайли, нито Джордан щяха да бъдат родени,
така че нямаше начин да предпочете другото свое съществуване. Най-после, независимо дали
животът й е бил вълнуващ или не, забързан или не, весел или тъжен, тя никога нямаше да
възприеме онзи сценарий, в който Кайли и Джордан не съществуваха.
Не и майката в нея.
Вратата широко се отвори и един едър мъжага със стоманеносива коса, облечен с риза, два
номера по-малка от размерите му, се втурна в стаята. Лицето му бе пълно и червено на цвят.
– Какво, по дяволите, става тук? – извика той.
Рик Мейсън подскочи.
– Началник Голдбърг...
– Повтарям – какво, по дяволите, става тук?
– Правя скици на двама вероятни заподозрени.
– Защо ги правиш тук?
Мейсън не каза нищо.
– Нали си имаш кабинет?
– Имам.
– Тогава защо си дошъл тук?
– Детектив Брум предложи да работя тук.
Голдбърг сложи ръце на кръста си.
– Сега ли го направи?
– Каза, че не иска този свидетел да бъде компрометиран.
Голдбърг пренесе вниманието си върху Меган.
– Така, така. Това не е ли Джейни от ресторанта? На приятелско посещение ли?
Меган отвърна:
– Предпочитам да не отговарям.
– Моля? Коя сте вие всъщност?
– Длъжна ли съм да ви кажа името си?