Това го стъписа.
– По закон, мисля, че не...
– Тогава няма да го кажа. Тук съм по свое собствено желание и по настояване на детектив
Брум.
– О, така ли? – Голдбърг се наведе до самото й лице. – Аз пък случайно съм
непосредственият началник на детектив Брум.
– Това нищо не променя.
– Наистина ли, госпожо Пиърс?
Меган затвори уста. Голдбърг вече знаеше името й. Това не може да е на добро. Той се
приближи към екрана с рисунката. Рик Мейсън се опита да прикрие достъпа му до нея като
ученик, който не желае другарчето му да преписва от него. Голдбърг го бутна настрана и си
сложи очилата. Щом погледът му се спря върху скиците на младата двойка, тялото му се сви
в конвулсии, сякаш бе улучено от огнестрелно оръжие.
– Кои, по дяволите, са тези двамата?
Никой не каза и дума.
Голдбърг пренесе вниманието си към Мейсън.
– Чу ли въпроса ми?
– Не знам. Просто ми бе наредено да направя скиците.
– По кой случай?
Той вдигна рамене.
Голдбърг отново се обърна към Меган.
– Къде си виждала тези двамата?
– Предпочитам да почакам детектив Брум.
Голдбърг отново погледна към скиците.
– Не.
– Не?
– Ще ми кажеш сега. Или се омиташ веднага оттук.
– Сериозно ли говорите?
– Да.
Този Голдбърг сериозно подразни Меган.
Тя наистина ще вземе да си тръгне. Щеше да се поразходи, може би щеше да отиде до
ресторанта, а после щеше да се обади на Брум и силите щяха да се прегрупират.
Със сигурност имаше причина, поради която Брум искаше да я скрие, и вероятно тук имаше
нещо повече от закрила на идентичността й като свидетел. Може би съществуваше нещо
общо с този носорог, началник Голдбърг. Тя бутна назад стола си.
– Чудесно. Тръгвам си.
– Не оставяй вратата да те удари по задника, когато излезеш от тук.
Голдбърг се обърна разтревожен. Грубостта му я изненада. Сякаш той държеше тя да си
тръгне. Вероятно това бе някаква игра на надмощие с Брум, но това не й хареса. Но все пак
щеше да е по-добре да излезе от тук, за да не му каже нещо, което не бива.
Меган стана. Тъкмо взе чантичката си, когато вратата отново се отвори широко.
Беше Брум.
Когато Брум влезе през вратата, тя забеляза нещо странно в израза на лицето му: гняв, още
преди да зърне Голдбърг дори. Гневът му, колкото и странно да беше, бе насочен към нея. Тя
разполагаше само със секунда, за да се попита за причината, дали нещо не се бе объркало при
посещението му при Лорейн, ала преди да даде някакво обяснение, Брум зърна Голдбърг.
Лицето му тутакси помръкна.
За миг двамата мъже просто се погледнаха един друг. И двамата свиха ръце в юмруци и за
миг Меган се попита кой ли ще удари пръв. После Брум направи крачка назад, сви рамене и
рече:
– Бутниколиба.
Думите му отвориха шлюза.
– Какво, по дяволите, става, Брум?
Голдбърг питаше.
– Тази жена, която ще остане анонимна, може да е видяла убийците на Хари Сътън.
Челюстта на Голдбърг увисна.
– Била е на местопрестъплението?
– Видяла е тези двамата да излизат, когато тя е влизала. Няма никаква причина да са в
сградата по това време. Не твърдя, че те са го извършили, разбира се, но привлякоха интереса
ми.
Голдбърг се замисли над чутото. Той метна поглед към Мейсън.
– Готови ли са скиците?
– Привършвам.
– Приготви ги. Ти – и той посочи към Брум. – Искам да те видя в кабинета си след пет
минути. Най-напред ще позвъня по телефона.
– Добре.
Голдбърг излезе. Когато изчезна, гневът се върна на лицето на Брум. Той се вторачи в
Меган.
– Какво? – попита тя.
Докато се взираше в нея:
– Мейсън?
– Да?
– Дай ни пет минути.
– Ъъ, добре.
Рик Мейсън тръгна да излиза. Очите на Брум не се отлепяха от нейните, но все пак вдигна