ръка след Мейсън.
– Всъщност искам да свършиш нещо за мен.
Мейсън чакаше.
– Върху Стюарт Грийн са нанесени възрастовите промени, нали?
– Да.
– Добави бръсната глава, козя брадичка и халка на ухото. Можеш ли да го направиш?
– Разбира се, да, добре. За кога го искаш?
Брум се намръщи.
– Разбрах – каза Рик Мейсън. – За вчера.
– Благодаря.
Брум продължаваше да се взира в нея. Още щом Мейсън излезе, Меган реши да премине в
атака.
– Стюарт Грийн си е обръснал главата и си е пуснал козя брадичка? Лорейн ли ти го каза?
Брум продължаваше да се взира.
– Какъв ти е проблемът? – попита Меган.
Той се наведе малко по-близо към нея и почака да се увери, че тя го гледа право в очите.
– Ще продължиш ли да ме лъжеш? – попита я Брум. – Или ще ми разкажеш за стария си
любовник Рей Ливайн?
Дел Флин донесе червени рози в стаята на Мария – любимите й. Носеше й такива всеки
ден. Показа ги на бившата си жена и целуна студеното й чело.
– Здравей, Мария, как се чувстваш днес?
Сестрата – така и не й запомни името – го погледна с безизразни очи и излезе от стаята. В
началото, когато за първи път вкараха Мария на количка в тази стая, сестрите гледаха Дел
Флин с уважение и възхищение. Ето го, бившият съпруг на изпадналата в кома жена, вижте
само каква саможертва прави за нея. Какъв мъж, мислеха си те. Колко й е предан, посветен й
е изцяло, любещ, разбиращ, какъв герой.
Персоналът бе оставил една празна ваза, вече пълна с вода. След всичкото това време те
бяха опознали навиците му. Дел постави букета във водата и седна до леглото на Мария.
Погледна към вратата, за да се увери, че никой няма да го чуе. Наоколо нямаше никой.
– Мария?
По някаква причина той я чакаше да му отговори. Винаги правеше така.
– Трябваше да ти го кажа по-рано, но новините са лоши.
Той наблюдаваше лицето й да види поне малка промяна в нея. Не видя. От дълго време
нямаше промяна. Очите на Дел заоглеждаха стаята. Ако външният вид означаваше нещо,
никога нямаше да отгатнете, че се намираха в болница. Разбира се, от медицинската
апаратура се носеше непрекъсната сигнализация на фона на глухия болничен шум. Ала Дел
бе изцяло променил стаята. Бе донесъл всички любими стари вещи на Мария – мечето
играчка, което бе спечелил за нея в „Шестте флага“, когато Карлтън бе на шест години,
шарената черга от племето навахо, която бяха купили по време на почивката си в Санта Фе,
дъската за игра на дартс, която бяха увесили в мазето на старата къща на Дрексел Авеню.
Дел бе заобиколил Мария и със стари фотографии – снимка от техния годеж, първото им
Рождество с Карлтън, завършването на Карлтън на подготвителното училище „Парквю“.
Любимата му фотография бе направена в Атлантик Сити Мини Голф точно на Дъсчената
пътека до Мисисипи Авеню. Двамата с Мария често ходеха там. По протежение на цялото
авеню имаше бронзови статуи на играещи деца. На Мария й бе харесало – сякаш
посещаваше едновременно музей и мини игрище за голф. Мария бе вкарала топката в
последната дупка и касиерът, същият, който ги бе попитал какъв цвят топка предпочитат, бе
излязъл да им направи тази снимка, а по начина, по който двамата се усмихваха, можеше да
си помислиш, че са спечелили пътуване до Хаваите, а не просто някаква игра.
Сега Дел се взираше в тази снимка, после бавно се обърна отново към Мария.
– Става въпрос за Карлтън.
Никакъв отговор.
Преди осемнайсет месеца пиян шофьор бе минал на червено и се бе блъснал в автомобила
на Мария. Случи се късно през нощта. Тя шофираше сама, за да вземе рецепта за Карлтън от
денонощната аптека. Така постъпваха самотните жени, помисли си той. Ако все още бе
омъжена за Дел, ако не беше толкова упорито безразсъдна и му бе простила, никога нямаше
да кара самичка в късната нощ, сега щеше да е добре, всички те щяха да са добре, да ходят на