игрището за миниголф, да изиграят няколко ръце в „Цезар“, да хапнат по стек в „Галахар“,
или да си поделят парче торта на Дъсчената пътека.
Ала той отдавна бе унищожил всичко това.
– Изчезна – рече Дел и очите му се насълзиха. – Никой не знае какво е станало с него.
Ченгетата разследват, но ти знаеш, че това не е достатъчно. Така че наех някои хора. Нали
знаеш какво? Сигурно не би одобрила, но става въпрос за момчето ти, а за него би извършила
убийство, нали?
Пак никакъв отговор. Лекарите му бяха обяснили, че няма надежда. Тя се намираше в
състояние на мозъчна смърт.
Бяха го насърчили да я остави да си отиде.
Други бяха сторили същото и с внимателен, и с насилствен тон. Мариината сестра дори се
бе опитала да го осъди и да стане неин законен представител, ала Мария бе назовала
неговото име и сестра й загуби. Всички искаха да изключат апаратурата. Твърдяха, че е
жестоко да я кара да живее така ден след ден, месец след месец, дори година след година
може би.
Ала Дел не можеше да я остави да си отиде.
Още не. Не и докато не му е простила. Той всеки ден я молеше за прошка. Молеше я да се
върне при него, отново да станат каквито бяха, каквито винаги трябваше да бъдат. С една
дума, той й каза всичко, което би трябвало да й каже преди катастрофата.
Понякога Дел наистина си мислеше, че изкуплението е възможно.
Понякога той си представяше как Мария отваря очи и вижда всичко, което бе направил за
нея, цялата негова саможертва, предаността му.
Трябваше да е чула всичките думи, които бе изрекъл по време на посещенията си при нея,
край леглото й, така че непременно щеше да му прости. Но през по-голямата част от времето,
като например в момента, той осъзнаваше, че това никога нямаше да стане. Осъзнаваше, че
онова, което прави, е наистина жестоко и че трябва да я остави да си отиде, а той да
продължи живота си.
Двамата с Мария бяха разделени много по-дълго, отколкото съвместният им живот бе
продължил. Оттогава Дел се бе женил два пъти. Сега беше с Дарая.
Друг път – много рядко, но факт – Дел се питаше дали не се държеше нарочно за нея, от яд.
Мария никога не му прости и това разруши всичко. Може би подсъзнателно й се сърдеше.
Може би, като я поддържаше жива, той й отмъщаваше.
Господи, надяваше се да не е така, но понякога не можеше да отпъди усещането, че всичко
това не бе нищо друго, освен един огромен егоистичен жест.
Дел не го биваше да изоставя хора. Той не можеше да изостави единствената жена, която
обичаше.
А не можеше – никога нямаше да го направи – да изостави сина си.
– Ще го намеря, Мария. Ще го намеря и ще го доведа тук, а когато го видиш, имам предвид
да го видиш наистина, когато момчето ти се върне здраво и читаво у дома...
Нямаше какво повече да каже. Той седеше до нея и пръстите му докосваха медала „Свети
Антоний“. Обичаше този медал. Никога не го сваляше. Няколко седмици по-рано той бе
забелязал, че Карлтън не носеше своя медал. На негово място бе сложил връзка с метален
накрайник, сякаш наистина е бил военен или е служил във войската и, господи, когато видя
това, Дел побесня. Как смее? Идеята на сина му да смени медала „Свети Антоний“, който
неговата свята майчица му бе дала, за тази проста връзка, напомняща войнишка плочка, бе
разгневила Дел. Когато Карлтън вдигна рамене и заяви, че харесва военните медальони, че
всичките му приятели ги носят и че изглеждат „страхотно“ с тях, на Дел му идваше да го
цапардоса.
– Дядо ти е носил военен медальон, когато е щурмувал Нормандия, и трябва да ми
повярваш, че никога не го е смятал за „страхотен“!
Истинското име на Дел бе всъщност Делано, по името на Франклин Делано Рузвелт, героя
на неговите родители. Тогава Карлтън се отдалечи, но когато същата вечер излезе, Дел
забеляза с известна гордост, че медалът „Свети Антоний“ бе отново на врата му заедно с
военния медальон.
Хлапето се учеше да прави компромиси.