Когато мобилният му телефон звънна – наскоро Дарая бе направила мелодията „Имам
усещането“ на групата „Чернооките грахчета“ сигнал за позвъняване на мобилния му
телефон, – той бързо натисна копчето.
Песента с известното хорово изпълнение на „Довечера ще е страхотна нощ“ звучеше
съвсем не на място тук. Той постави телефона на ухото си и каза:
– Флин.
– Голдбърг е.
Дел Флин долови странна нотка в гласа на полицая.
Обикновено Голдбърг се държеше като досаден всезнайко, но този път той бе необичайно
разстроен.
– Новина ли имаш?
– Знаеш ли какво са направили твоите ненормалници?
– Не е твоя работа.
– Така е, по дяволите. Едно е да напердашиш някоя курва, но твоят човек е бил...
– Ей – прекъсна го Флин. – Наистина ли искаш да споделиш притесненията си по
телефона?
Мълчание.
– Пълна каша – каза Голдбърг.
На Флин не му пукаше кой знае колко. Интересуваше го само едно: да открие Карлтън.
– Не се тревожи. Ще оправя кашата.
– Тъкмо от това се боя. Двойката, която си наел... и двамата са луди, Дел. Извън контрол
са.
– Остави на мен да се тревожа за тях – отвърна Флин и взе ръката на жена си в своята. Тя
бе студена като лед. – Просто ни помогни да намерим сина си.
Последва кратка пауза.
– Що се отнася до това... – отвърна Голдбърг.
Вълнението от гласа му изчезна. На негово място се появи нещо друго, което накара
сърцето на Флин да се вледени.
– Какво?
– Кръвта, която намерихме в парка. Помниш ли?
– Помня.
– Нямаме точен ДНК анализ, нищо такова. Това може да ни отнеме седмици. И наистина
може да няма абсолютно никакво значение. Говоря сериозно. Така че нека не се
надпреварваме със себе си.
Топката, появила се в стомаха на Дел Флин, откакто Карлтън изчезна, стана по-голяма.
– Но?
– Но като се основаваме на предварителните улики – заяви Голдбърг, – мисля, че кръвта в
парка е на сина ти.
27
Брум се наведе още повече.
– Езика ли си прехапа, Меган? Попитах те за стария ти любовник Рей Ливайн.
При споменаването на името му Меган почувства, че сърцето й падна в петите.
– Ало?
– Не е каквото си мислите – отвърна тя.
– Боже, боже, не очаквах тази реплика. Но да се върна и да задам своята неочаквана
реплика: Какво е онова, дето си мисля?
Меган нямаше представа какво да каже, как да го обясни. Тя бързо се върна към
предишната нощ, припомни си как се бе чувствала в прегръдките на Рей и как „Луси“ над
тях се извисяваше почти като майка-закрилница.
– Как можа да ме излъжеш така?
– Не съм ви излъгала.
Брум смачка някаква мушица върху масата.
– Рей Ливайн ли е направил снимката?
Говореше за анонимната фотография на Карлтън Флин, направена в парка.
– Знам, че старата ти тръпка навремето бе известен фотожурналист, при това зърнах
лицето ти, когато за първи път ти показах снимката. Така че нека престанем с лъжите,
съгласна? Рей Ливайн е направил снимката, нали?
Меган не отговори.
– Кажи ми, дявол да го вземе. Ако е невинен, няма защо да се притеснява.
– Така е, разбира се – отвърна Меган. – Също като онзи мъж на име Рики Маниън, за
когото ми разказа. Колко време лежи в затвора?
Брум седна до нея.
– Осемнайсет години за нещо, което не е извършил. Искаш ли да му помогнеш да излезе?
– Като си смени мястото с друг невинен ли?
– Ей, Меган, знам, че ти е бил гадже, и, да ти кажа, всичко това е много симпатично, ала е
нещо много по-голямо от вас или от вашето лятно любовно романче, както и от всяка
игричка, която сте захванали със Стюарт Грийн.
– Игричка ли?
– Да, Меган, игричка. В нощта, когато Стюарт Грийн изчезва, Рей Ливайн е бил там, нали
така?
Тя дълго се колеба.
– По дяволите – възкликна Брум. – Знаех си, че криете нещо, но не знаех какво. Така че