Кадзуо Ишигуро
Остатъкът от деня
В памет на г-жа Ленор Маршал
Пролог: Юли 1956 г.
Изглежда все по-вероятно, че аз наистина ще предприема пътешествието, което през последните няколко дни изпълва мислите ми. Трябва да поясня, че става дума за пътешествие, което ще предприема сам с луксозния форд на мистър Фарадей, и така, както го предвиждам, ще прекося едни от най-красивите части на страната чак до Западното крайбрежие. Вероятно обаче ще се наложи да отсъствам от Дарлингтън Хол поне пет-шест дни. Държа да отбележа, че идеята за такова пътуване дойде след изключително любезното предложение, което лично мистър Фарадей ми направи един следобед преди около две седмици, докато почиствах праха от портретите в библиотеката. Ако трябва да сме точни, много добре си спомням, че се бях покачил на стълбата и почиствах портрета на виконт Уедърби, когато моят господар влезе с няколко книги в ръка, които очевидно искаше да върне на местата им. Като ме видя, той използва възможността да ме уведоми, че току-що е уточнил плановете си да се върне в Съединените щати за около пет седмици между август и септември. След като направи това съобщение, моят господар остави книгите на една от масите, седна в креслото и протегна напред крака. Беше точно тогава. Вдигна очи към мен и каза:
— Предполагам, разбираш, Стивънс, че не очаквам от теб да стоиш заключен в къщата през цялото време, докато отсъствам. Защо не вземеш колата и не заминеш за няколко дни? Имаш вид на човек, на когото малко почивка ще се отрази добре.
Дошло така изневиделица, предложението му ме обърка и аз не знаех какво да отговоря. Спомням си, че му благодарих за грижите, но най-вероятно не съм казал нищо определено, защото моят господар продължи:
— Говоря сериозно, Стивънс. Наистина мисля, че трябва да починеш. Аз ще поема разходите за бензина. Странни хора сте вие, затънали до гуша в работа, никога не напускате тези огромни къщи. Как изобщо успявате да видите прекрасната си страна?
Не за пръв път господарят ми повдигаше въпроса. Очевидно проблемът искрено го вълнуваше. Между другото, този път така, както си стоях на стълбата, аз се сетих как да му отговоря. Беше нещо в смисъл, че ние, от моята професия, независимо че не виждаме Англия, като пътуваме и посещаваме природни забележителности, в действителност я „виждаме“ повече от мнозина други благодарение на службата си в големите имения, където се събират най-личните дами и господа от страната. Разбира се, не бих могъл да изразя подобно мнение пред мистър Фарадей, без това да прозвучи доста самонадеяно. Затова се задоволих със съвсем простичък отговор:
— През дългите години служба съм имал привилегията да видя най-добрата част от Англия между стените на този дом.
Мистър Фарадей обаче очевидно не ме разбра, защото продължи мисълта си:
— Не се шегувам, Стивънс. Не е редно човек да не е видял собствената си страна. Послушай съвета ми, излез от къщата за няколко дни.
Както сигурно сте предположили, аз, естествено, не приех сериозно предложението на мистър Фарадей онзи следобед, смятайки го за поредния пример на американската неосведоменост за онова кое е редно и кое не в Англия. Фактът, че отношението ми към това предложение претърпя промяна през следващите дни и че идеята за пътешествие до Западното крайбрежие все повече завладяваше мислите ми, несъмнено се дължи — и защо трябва да го крия? — на писмото, което пристигна от мис Кентън. Беше първото от седем години насам, ако не броим коледните картички. Искам обаче веднага да поясня. Става дума за това, че писмото на мис Кентън ме наведе на някои идеи, свързани с професионалните ми проблеми тук, в Дарлингтън Хол, и държа да подчертая, че точно тези проблеми ме накараха да преосмисля любезното предложение на моя господар. Но нека ви обясня.
Истината е, че през последните няколко месеца бях допуснал поредица от дребни грешки, изпълнявайки служебните си задължения. Бързам да кажа, че всички те, без изключение, бяха съвсем незначителни. И все пак смятам, че ще ме разберете. За човек, несвикнал да прави грешки, ситуацията бе доста тревожна и аз сериозно бях започнал да си измислям разни обезпокоителни теории за техните причини. И както се случва обикновено, не бях видял очевидното, докато размишленията над писмото на мис Кентън не отвориха очите ми за простата истина: че дребните грешки от последните няколко месеца не се дължаха на нищо толкова зловещо, а единствено на неправилно разпределение на персонала.