И все пак какво точно е това „величие“? Къде се намира, или в какво се изразява? Съзнавам, че е необходима далеч по-мъдра глава от моята, за да отговори на този въпрос, но ако трябва да рискувам, бих казал, че точно липсата на очевиден драматизъм или пищност отличава красотата на нашата страна от другите. Нейни постоянни качества са спокойствието и усещането за сдържаност. И сякаш земята съзнава собствената си красота и величие и не чувства нужда да парадира с тях. В сравнение подобни природни гледки в Африка или Америка, макар и несъмнено много внушителни, не могат да не поразят обективния наблюдател като по-посредствени тъкмо поради непристойната им демонстративност.
Този въпрос е в пряка връзка с въпроса, предизвиквал безкрайни спорове сред колегите ми през годините: какво е „велик“ иконом? Спомням си колко часове сме прекарали в приятни разисквания на тази тема, събрани около камината в помещението на слугите. Сигурно сте забелязали, че казах „какво“, а не „кой“ е велик иконом; защото на практика нямаше сериозни разногласия относно личността на мъжете, които определяха стандартите сред колегите от моето поколение. Говоря за такива като мистър Маршал от Чарливил Хаус или мистър Лейн от Брайдууд. Ако някога сте имали щастието да срещнете подобни хора, несъмнено знаете за кое тяхно качество става дума. Но положително ще се съгласите с мен, че е безкрайно трудно да се определи точно какво е то.
Всъщност, като се замисля, сякаш не е съвсем вярно, че не сме спорили кои са великите икономи. По-скоро би трябвало да кажа, че не е имало сериозни спорове сред професионалистите от класа. Разбира се, помещението за слугите в Дарлингтън Хол, както и във всяко друго имение, подслоняваше хора с различен интелект и разбирания. И сега си спомням колко пъти съм хапал устни, докато някой служител — дори понякога член на собствения ми екип — възбудено е възхвалявал личности от рода на мистър Джак Нейбърс.
Нямам нищо против мистър Джак Нейбърс, за когото с прискърбие научих, че е бил убит във войната. Споменавам го само защото неговият случай беше типичен. За две-три години в средата на трийсетте името му постоянно се цитираше в разговорите на слугите из цялата страна. Дарлингтън Хол също не правеше изключение. Почти всеки приходящ носеше новини за последните му подвизи, така че аз и хора като мистър Греъм бяхме принудени да изслушваме анекдот след анекдот, свързани с неговата личност. Ала най-тъжното беше, че на края на всеки анекдот трябваше да наблюдаваме как иначе свестни служители клатеха глави с удивление и шептяха: „Пустият му мистър Нейбърс, наистина е най-добрият!“
Аз лично не се съмнявам, че мистър Нейбърс е притежавал организационни способности; чувал съм, че е ръководил многобройни големи приеми със забележителен стил. Но в нито един миг, нито в една фаза той не успя да достигне статуса на велик иконом. Бих могъл да ви кажа същото и когато беше на върха на славата си, точно както можех да предвидя и падението му след няколко кратки години в светлината на прожекторите.
Колко често се е случвало икономът, обявяван от всички за най-великия на своето поколение, само след няколко години драматично да се срути от пиедестала си? И същите тези служители, които преди са го обсипвали с похвали, вече са го забравили и боготворят новопоявила се звезда на небосклона. Обектът на новата им страст неизменно е иконом, блеснал неочаквано след препоръката на някоя от големите къщи, където вероятно е успял успешно да организира два-три пищни приема. Тогава сред прислугата от цялата страна плъзваха слухове и се понасяха трескави приказки, че е бил канен от тази или онази личност или че няколко от най-известните къщи се борят за него и му предлагат космически заплати. И какво се случва само след броени години? Същата тази неотразима фигура вече е обвинена за някой гаф или по друга причина е загубила благоразположението на господарите си, напуска къщата, където е постъпила така триумфално, и повече нищо не се чува за нея. Междувременно същите клюкари ще са си намерили поредния нов фаворит, когото да величаят. И трябва да ви кажа, че гостуващите камериери са най-голямото зло в това отношение в стремежа си бързо да се издигнат до ранга на иконом. Точно те постоянно величаят някого или непрекъснато цитират мнението му по професионални въпроси.
Бързам обаче да добавя, че има много камериери, които не биха си и помислили да се занимават с подобни неща и които са професионалисти от най-висок стандарт. Когато двама-трима от такъв калибър се събираха край нашата камина — личности като например мистър Греъм, с когото за съжаление очевидно днес съм загубил всякаква връзка, — се провеждаха едни от най-съдържателните и интелигентни разговори по всички проблеми на професията. Дори сега тези вечерни разисквания са сред най-добрите ми спомени от онова време.