Интересно, че до днес никога не съм мислил за нещата по този начин. И наистина през всичките часове, прекарани в спорове на тема „величие“ край камината в помещението за слугите, нито аз, нито мистър Греъм и другите колеги сме се сещали за подобно измерение на въпроса. И макар че не бих се отказал от нищо заявено дотук по отношение същината на „достойнството“, трябва да призная, че има нещо вярно в твърдението, че независимо до каква степен един иконом е овладял това качество, ако не успее да му намери подходящо поле за изява, не би могъл да очаква колегите му да го смятат за „велик“. И ако се замисли човек, не може да не забележи, че фигури като мистър Маршал и мистър Лейн служеха само при господа с неоспорим морален статус — лорд Уейклинг, лорд Камбърли, сър Ленард Грей — и просто не биха предложили таланта си на личности от по-дребен калибър. И колкото повече го мисля, толкова по-очевидно ми се струва: връзката с истински престижно семейство действително е предпоставка за „величие“. „Велик“ иконом е само онзи, който може да погледне назад в годините и да заяви, че е отдал своята дарба в служба на велик господар — и чрез него в служба на човечеството.
Както споменах, никога не бях гледал на нещата точно по този начин. Но може би самото естество на пътешествието ми подсказа учудващо новите аспекти на въпроси, които отдавна смятах, че съм решил. Несъмнено и случката отпреди час също насочи мислите ми натам и, трябва да призная, внесе известен смут в душата ми.
Цялата сутрин бях шофирал в прекрасно време, обядвах добре в една селска странноприемница и вече бях прекосил границата с Дорсет. Неочаквано усетих миризма на изгоряло откъм двигателя. Мисълта, че съм повредил форда на господаря си, естествено, беше ужасяваща и аз незабавно спрях колата.
Намирах се на тесен път, обрамчен от двете страни с плътна зеленина, така че нямах никаква представа какво има наоколо. Напред също не виждах кой знае колко, тъй като след около двайсетина метра пътят правеше остър завой. Хрумна ми, че не биваше да оставам дълго на това място, понеже от завоя можеше да изскочи друго превозно средство и да се блъсне във форда на господаря. Отново запалих мотора и с облекчение установих, че миризмата вече не беше толкова силна.
Най-разумно бе да потърся гараж или някоя по-заможна къща, където имаше вероятност да намеря шофьор, който да разбере какъв е проблемът. Пътят обаче продължаваше да се вие, живият плет от двете ми страни не секваше и макар че зърнах няколко отклонения, къщи така и не видях. Шофирах още около половин миля, а смущаващата миризма се усилваше с всяка секунда. Най-после излязох на по-права отсечка и можех да виждам по-надалеч. И действително отляво съзрях висока постройка във викториански стил с просторна морава отпред и бивш коларски път, видимо превърнат в алея за автомобили. Тръгнах по нея и скоро със задоволство забелязах едно бентли в отворения гараж.
Портата също беше оставена отворена, затова придвижих форда още малко напред, слязох и се запътих към задната врата на къщата. Показа се мъж по риза и без вратовръзка, но когато го попитах за шофьора, бодро отговори, че съм „уцелил в десетката от първия път“. След като изслуша проблема ми, човекът, без да се двоуми, отиде при форда, отвори капака, погледна и само след секунди ме уведоми: „Вода, началник. Нямаш вода в радиатора.“ Изглеждаше доста развеселен от цялата история, ала все пак се оказа услужлив. Влезе обратно в къщата и след малко се появи с една кана вода и фуния. Докато пълнеше радиатора, навел глава над мотора, той дружелюбно се разбърбори. Щом разбра, че просто пътешествам из тези места, веднага ми препоръча да посетя местната забележителност — някакво красиво езеро на около половин миля разстояние.
Аз пък междувременно бях успял да разгледам по-добре постройката. Беше по-висока, отколкото широка, имаше четири етажа и цялата й предна фасада, почти до покрива, бе обвита с бръшлян. По прозорците обаче си личеше, че поне половината беше неизползваема. Отбелязах този факт пред шофьора, след като вече беше напълнил радиатора и затворил капака.
— Срамота наистина — съгласи се мъжът. — Толкова красива стара къща. Всъщност полковникът се опитва да я продаде. За него тя вече определено е много голяма.