Но надали трябва постоянно да се връщам към миналото. В края на краищата ме очакват още дълги години служба. И не само защото мистър Фарадей е един прекрасен господар. Той е американец и мое специално задължение е да му покажа всичко най-добро от обслужването в Англия. Много е важно да държа вниманието си здраво приковано в настоящето и да не разрешавам да ме завладее тихото самодоволство от онова, което може би съм постигнал до момента. Тъй като трябва да си призная, че през последните няколко месеца нещата в Дарлингтън Хол не бяха точно такива, каквито биха могли да бъдат. Допуснати бяха няколко дребни грешки, включително и онзи инцидент с приборите от миналия април. За късмет точно тогава мистър Фарадей нямаше гости, ала все пак ситуацията беше безкрайно конфузна.
Случи се една сутрин на закуска. Самият мистър Фарадей дали от добрина, или защото е американец и не осъзна значимостта на простъпката, но не ме укори нито с една дума по време на целия епизод. Когато седна на масата, той само взе вилицата, огледа я за миг, докосна зъбците й с върха на пръста си, а после отново насочи вниманието си към сутрешните заглавия. Всичко това бе извършено някак разсеяно, ала аз, разбира се, го бях забелязал и бързо се приближих, за да отнеса дразнещия предмет. Може би поради смущението си съм посегнал малко по-рязко, защото мистър Фарадей се стресна и промърмори: „А, Стивънс.“
Веднага излязох от стаята и без да се бавя, се върнах с новата вилица. Като се приближих до масата — сега мистър Фарадей беше изцяло погълнат от вестника, — ми хрумна, че мога незабелязано да поставя прибора, без да смущавам четенето му. В този миг обаче се досетих, че мистър Фарадей може би се преструва на толкова задълбочен само за да ми спести неудобството. Тогава подобен потаен жест би могъл да се изтълкува като безразличие към грешката или още по-лошо — като опит да я прикрия. Ето защо сметнах, че е редно да сложа вилицата на масата малко демонстративно, с което за втори път стреснах мистър Фарадей, който вдигна поглед и промърмори: „А, Стивънс.“
Подобни грешки, които станаха през последните няколко месеца, съвсем естествено нараняват самоуважението ми. Не виждам обаче основателна причина да ги приемам за нещо по-сериозно освен като резултат от недостиг на персонал. Не че недостигът на персонал не говори сам за себе си. Но ако мис Кентън наистина се върне в Дарлингтън Хол, дребните пропуски ще останат само спомен от миналото. Не бива да се забравя обаче, че в писмото й не се споменава нищо конкретно — случайно го препрочетох снощи в стаята си, — което категорично да дава да се разбере, че желае да заеме предишната си служба. Всъщност би трябвало да се допусне и съвсем реалната възможност, че може би първоначално — вероятно подведен от някакво професионално самозалъгване — силно съм преувеличил евентуалните доказателства за подобно намерение от нейна страна. Защото снощи, трябва да призная, с известна изненада установих колко ми е трудно да намеря пасаж, който недвусмислено заявява желанието й да се върне.
Но пък и едва ли си струва да се задълбочавам толкова в този проблем, след като знам, че навярно след четирийсет и осем часа ще разговарям очи в очи с мис Кентън. И все пак не крия, че предната вечер още дълго прехвърлях писмото й в ума си, лежейки в тъмнината и слушайки шума, който ханджията и жена му вдигаха долу, докато си вършеха работата.
Ден трети — вечерта
Чувствам, че може би трябва да се върна за малко към въпроса, свързан с отношението на негова светлост към евреите, тъй като в наши дни всички са доста чувствителни на тема „антисемитизъм“. По-специално държа да изясня историята с предполагаемата забрана евреи да бъдат наемани на работа в Дарлингтън Хол. И тъй като тези камъни падат съвсем директно в моя двор, готов съм с целия си авторитет да опровергая подобни твърдения. През всичките ми години служба при лорд Дарлингтън в персонала е имало много евреи и искам да заявя, че отношението към тях никога не е било по-различно, отколкото към останалите. Аз действително не мога да разбера причината за тези абсурдни становища — освен ако, колкото и да е нелепо, те не водят началото си от онези кратки, абсолютно незначителни няколко седмици в зората на трийсетте, когато мисис Каролин Барнет започна необичайно силно да влияе на негова светлост.