Мисис Барнет, вдовицата на мистър Чарлз Барнет, тогава бе някъде около четирийсетте и много голяма, дори ослепителна красавица. Беше си извоювала репутация на страховито интелигентна дама, за която постоянно се чуваше как на някоя вечеря е унизила този или онзи учен мъж в спор по важен съвременен проблем. Почти през цялото лято на 1932 г. тя беше постоянен гост в Дарлингтън Хол и двамата с негова светлост прекарваха дълги часове, потънали в разговори на социални или политически теми. Доколкото си спомням, точно тя беше тази, която заведе лорд Дарлингтън на „разузнавателните инспекции“ из най-бедните квартали на лондонския Ийст Енд. Тогава негова светлост за първи път посети домовете на много семейства, които изпитваха на гърбовете си ужасната мизерия на онези години. Следователно мисис Барнет до някаква степен спомогна моят господар да развие положителното си отношение към страданията на бедните и заради това влиянието й не може да се нарече изцяло отрицателно. Но тя беше и член на „черноризката“ организация на сър Осуалд Мозли и краткотрайният контакт на негова светлост с него се осъществи точно през няколкото седмици на онова лято. По същото време в Дарлингтън Хол се разиграха и абсолютно нетипичните събития, които най-вероятно са дали повод за вече споменатите абсурдни твърдения.
Наричам ги „събития“, макар че някои от тях бяха съвсем незначителни. Така например помня как веднъж на вечеря някой спомена името на някакъв вестник и лорд Дарлингтън подхвърли: „А, еврейската пропагандна хартийка ли имаш предвид?“ Пак по това време помня, че ме инструктира да не давам повече дарения за една от местните благотворителни организации, понеже „организационният комитет се състоял предимно от евреи“. Запомнил съм тези забележки, защото тогава те искрено са ме изненадали, тъй като негова светлост никога преди не беше проявявал и най-малкия антагонизъм към еврейския народ.
После, разбира се, дойде и онзи следобед, когато лорд Дарлингтън ме извика в кабинета си. Отначало разговорът беше съвсем общ, интересуваше се дали всичко е наред в къщата и т.н. Най-накрая каза:
— Напоследък много размишлявах, Стивънс. Много размишлявах. И взех своето решение. В персонала на Дарлингтън Хол не може да има евреи.
— Сър?
— За доброто на дома е, Стивънс. И в интерес на хората, които ни гостуват. Обмислил съм всичко внимателно, Стивънс, и те уведомявам за решението си.
— Много добре, сър.
— Кажи, Стивънс, в момента нали имаме няколко? Искам да кажа, евреи.
— Мисля, че двама души от персонала попадат в тази категория, сър.
— А! — Негова светлост замълча за момент, загледан през прозореца. — Ти, естествено, ще трябва да ги освободиш.
— Извинете, но не разбрах, сър?
— Много съжалявам, Стивънс, нямаме друг избор. Трябва да мислим за сигурността и благополучието на нашите гости. Искам да те уверя, че съм вникнал във въпроса и съм го обмислил най-подробно.
Всъщност евреите, за които ставаше дума, бяха две камериерки. Сметнах, че ще бъде във висша степен нередно да предприема някакви действия, без първо да уведомя мис Кентън за положението. Реших да го направя още същата вечер, докато си пиехме какаото в нейната стая. Може би тук трябва да спомена за нашите редовни срещи. Духът им беше предимно професионален, макар че се случваше понякога да говорим и за по-обикновени неща. Причината за тях беше съвсем проста: бяхме установили, че и двамата сме толкова ангажирани, че минаваха по няколко дни, без да можем да обменим дори най-важната информация. Стигнахме до извода, че това положение може сериозно да застраши плавния ритъм на живота в къщата, и затова решихме, че най-простият изход е всяка вечер да прекарваме по петнайсетина минути на спокойствие в нейната стая. Отново искам да повторя, че срещите ни бяха изключително професионални по характер. Това ще рече, че обсъждахме плановете за някое предстоящо събитие или пък коментирахме как се справя новоназначен член от персонала.