Рядко имах възможността или желанието да изчета някой от тези романи от кора до кора, но определено мога да заявя, че съдържанието на всичките е еднакво нелепо — и прекалено сантиментално — и не бих им отделил и минута от свободното си време, ако не притежаваха споменатите по-горе качества. След всичко споделено дотук обаче не се свеня да си призная — и не виждам защо трябва да се срамувам, — че понякога тези истории ми доставяха удоволствие. Може би тогава не съм го признавал и пред себе си, ала както вече казах, не съзирам причина да се срамувам. Защо на човек да не му е забавно да чете за мъже и жени, които се влюбват и изразяват взаимните си чувства с най-елегантни фрази?
Като заявявам това, нямам никакви намерения да се оправдавам, че позицията, която заех във връзка с инцидента с книгата онази вечер, е била неправилна. Трябва да разберете, че в случая ставаше дума за много важен принцип. Работата е там, че когато мис Кентън, връхлетя в стаята ми, аз бях „свободен“. А естествено е всеки иконом, който се гордее с призванието си, който се стреми да достигне онова „достойнство, характерно за професията“ — както го бяха формулирали в дружество „Хейс“, — никога да не допуска да изглежда „свободен“ в присъствието на други хора. И наистина нямаше никакво значение дали в стаята бе влязла мис Кентън или някой напълно непознат. Всеки иконом трябва да бъде виждан, че живее с ролята си, пълно и всеотдайно. Не може да го гледат как в даден момент я отхвърля, за да я нахлузи като сценичен костюм в следващия. Съществува една ситуация и тя е единствена, в която икономът, държащ на достойнството си, би могъл да си позволи да се разтовари от ролята си — и това е, когато е абсолютно сам. Тогава сигурно ще ме разберете, че щом мис Кентън нахлу в момент, в който не без основание смятах, че трябва да бъда сам, вече беше въпрос на принцип, на достойнство да не ме вижда в друга светлина, а единствено в светлината на ролята ми.
Както и да е, във всеки случай нямах намерение да анализирам този дребен, толкова отдавнашен епизод от всичките му страни. Най-важното беше сигналът, че отношенията между мен и мис Кентън бяха достигнали — естествено, постепенно и в продължение на много месеци — едно неуместно ниво. Самият факт, че тя можеше да се държи по начина, който демонстрира онази вечер, беше доста смущаващ, затова, след като я отпратих от стаята и успях да поподредя мислите си, взех твърдо решение да поставя професионалните ни контакти на по-строга основа. Но до каква степен точно този случай допринесе за рязката промяна, която по-късно претърпяха взаимоотношенията ни, сега не мога да преценя. Може да е имало и други, по-сериозни причини, като например историята с нейните свободни дни.
Още откакто пристигна в Дарлингтън Хол, та чак до месец преди случката в стаята ми, мис Кентън взимаше свободните си дни по точно определена схема. На всеки шест седмици използваше по два свободни дни, през които отиваше да види леля си в Саутхамптън. Иначе следваше моя пример. Не взимаше свободните си дни, а само в някой изключително спокоен период можеше да прекара деня в разходки из имението или пък в четене на книги. Но изведнъж схемата се промени. Тя започна до последната минута да използва полагащите й се по договор свободни дни и да изчезва редовно от къщата още в ранна утрин, без да оставя никаква информация, освен в колко ще се прибере вечерта. Разбира се, никога не превишаваше полагащото й се време, затова смятах, че не е редно да се интересувам повече от тези излизания. И все пак настъпилата промяна сигурно ме е разтревожила, защото си спомням, че споменах за нея пред мистър Греъм — иконом и камериер на сър Джеймс Чеймбърс, добър колега, с когото вече съм загубил връзка, — докато разговаряхме край огъня при едно от честите му посещения в Дарлингтън Хол.
Всъщност единственото, което отбелязах, беше нещо в смисъл, че домакинката ми е „малко потисната напоследък“, и затова бях силно изненадан, когато мистър Греъм кимна, наведе се към мен и каза с разбиране:
— Интересно още колко време ще продължи.
Като го попитах какво има предвид, рече:
— Вашата мис Кентън. Мисля, че сега е на колко? Трийсет и три? Трийсет и четири? Изпуснала е най-хубавите си години за майчинство, но все още не е прекалено късно.
— Мис Кентън — уверих го — е всеотдаен професионалист. Знам със сигурност, че не желае да създава семейство.