Мистър Греъм се усмихна, поклати глава и отвърна:
— Никога не вярвай на домакинка, която твърди, че не иска семейство. И наистина, мистър Стивънс, мисля, че двамата още сега можем да се сетим най-малко за дузина, които са ни уверявали в същото, а после са се омъжвали и са зарязвали професията.
Спомням си, че онази вечер доста самоуверено отхвърлих теорията на мистър Греъм. По-късно обаче, трябва да призная, сериозно започнах да се замислям върху възможността тези тайнствени излизания на мис Кентън да имат за цел среща с някой ухажор. Тази вероятност определено ме притесни, защото не беше трудно да се предвиди, че заминаването на мис Кентън щеше да бъде професионална загуба, от която Дарлингтън Хол щеше много трудно да се възстанови. Освен това не можех да не забележа и някои други признаци, които сякаш подкрепяха теорията на мистър Греъм. Така например, след като едно от задълженията ми беше да получавам пощата, ща не ща установих, че мис Кентън бе започнала да получава писма на редовни интервали — около веднъж седмично — от един и същи човек и че клеймото им беше от местната поща. Тук може би трябва да поясня, че би било невъзможно да пропусна тези неща, при положение че за целия си досегашен престой в къщата тя беше получила само няколко писма.
После се появиха и други, макар и не толкова ясни симптоми, които доказваха правотата на мистър Греъм. Така например, въпреки че продължаваше да изпълнява професионалните си задължения с обичайната прецизност, настроението й започна да се променя по начин, какъвто никога дотогава не бях наблюдавал. И между другото случаите, когато дни наред беше необичайно весела, за мен бяха не по-малко смущаващи от неочакваните, често доста продължителни мрачни периоди. Както вече казах, тя неизменно си оставаше отличен професионалист, но в края на краищата мое задължение беше да мисля за бъдещия порядък в къщата и ако действително тези признаци подкрепяха предположението на мистър Греъм, че мис Кентън обмисля да ни напусне по романтични причини, чувствах, че на мен се пада отговорността да проуча въпроса в подробности. И така, една вечер, докато си пиехме какаото, аз се осмелих да я запитам:
— Ще излизате ли отново в четвъртък, мис Кентън? В свободния ви ден, имам предвид.
Боях се, че ще се ядоса на въпроса ми, ала, напротив, дори ми се стори, че отдавна бе очаквала подходяща възможност, за да подхване темата, защото каза някак облекчено:
— О, мистър Стивънс, това просто е мой познат от времето, когато бях в Гранчестър Лодж. Тогава той беше иконом в къщата, сега е напуснал и се занимава с бизнес недалеч оттук. По някакъв начин е разбрал адреса ми и започна да ми пише с предложение да възстановим познанството си. Ето това, мистър Стивънс, с две думи, е цялата история.
— Разбирам, мис Кентън. Несъмнено е много стимулиращо човек да излезе от къщата от време на време.
— И аз така мисля, мистър Стивънс.
И двамата замълчахме. После мис Кентън като че ли взе някакво решение, защото продължи:
— Та за този мой познат. Спомням си, че когато беше иконом в Гранчестър Лодж, имаше големи амбиции. Дори си мисля, че заветната му мечта беше да стане иконом в къща като тази. Но само като се сетя за някои от методите му! Честно казано, мистър Стивънс, представям си каква физиономия бихте направили. Нищо чудно, че амбицията му остана неосъществена.
Аз се позасмях и отвърнах:
— От опит знам, че твърде много хора смятат, че са способни да работят на тези по-високи нива, без да имат ни най-малка представа какви умения се изискват. Това наистина не е работа, подходяща за всеки.
— Толкова сте прав. Действително, мистър Стивънс, какво ли бихте казали, ако го бяхте видели тогава!
— На тези нива, мис Кентън, професията не е за всекиго. Лесно е да има големи амбиции, но ако не притежава известни качества, икономът просто не може да продължи от определено ниво нагоре.
Мис Кентън като че обмисли думите ми, после рече:
— Вие трябва да сте много доволен човек, мистър Стивънс. В крайна сметка сте постигнали върха на професията и държите под пълен контрол и най-малката дреболия във владението си. Не мога да си представя какво повече бихте желали от този живот.
На това не успях веднага да отговоря. Настана неловко мълчание и мис Кентън заби поглед в дъното на чашата си, сякаш беше погълната от нещо, което бе забелязала там. Най-сетне, след известен размисъл, аз се обадих: