— Що се отнася до мен, мис Кентън, мисията ми няма да бъде завършена, докато не направя всичко, каквото мога, за да постигне моят господар големите цели, които си е поставил. Денят, в който работата на негова светлост е завършена, денят, в който той може да почива на лаврите си, спокоен, че е сторил всичко, което някой изобщо би могъл да иска от него, само в този ден, мис Кентън, аз ще мога да се нарека според определението ви доволен човек.
Навярно думите ми леко я озадачиха; а възможно е по някаква причина и да не й харесаха. Във всеки случай настроението й рязко се промени и разговорът ни бързо изгуби личния оттенък, който беше започнал да придобива.
Скоро след това престанахме да се срещаме на чаша какао в стаята й. Дори съвсем ясно си спомням последния път, в който се видяхме там. Исках да обсъдим заедно подробностите около една предстояща среща — на видни шотландски първенци през уикенда. Вярно е, че дотогава имаше цял месец, но ние винаги отрано разговаряхме за такива събития. Та тази вечер специално бях започнал да изброявам различни моменти, които биха могли да представляват проблем за нас, когато усетих, че мис Кентън почти не участва в разговора, и след малко вече бях съвсем сигурен, че мислите й са другаде. Няколко пъти дори подметнах: „Къде сте, мис Кентън?“, особено ако подхващах по-сериозна задача. В тези случаи успяваше да се съсредоточи за малко, ала само след секунди долавях, че вниманието й отново се е отклонило. След като известно време говорех само аз, а тя периодично отронваше по някое „Разбира се, мистър Стивънс“ или „Напълно съм съгласна, мистър Стивънс“, най-после казах:
— Съжалявам, мис Кентън, но не виждам смисъл да продължаваме. Вие очевидно не дооценявате сериозността на разговора ни.
— Извинявайте, мистър Стивънс — отвърна тя и леко се поизправи на стола. — Просто малко съм уморена тази вечер.
— Напоследък постоянно сте изморена, мис Кентън. По-рано нямахте навика да прибягвате до подобно извинение.
За моя изненада след тези думи изведнъж избухна:
— Мистър Стивънс, имах изключително напрегната седмица. Крайно съм изморена. Истината е, че вече от три-четири часа копнея да си легна. Аз съм много, много изморена, мистър Стивънс, толкова ли не можете да го проумеете?
Не че бях очаквал някакво извинение, но трябва да призная, че този рязък отговор ме смути донякъде. Все пак реших да не навлизаме в ненужни спорове, затова отвърнах спокойно:
— Щом се чувствате така, мис Кентън, не виждам смисъл да продължаваме с тези вечерни срещи. Съжалявам, че през цялото време не съм имал представа какво огромно неудобство съм ви създавал.
— Мистър Стивънс, единственото, което казах, е, че тази вечер съм изморена…
— Не, не, мис Кентън, напълно ви разбирам. Вие водите активен живот и тези срещи са абсолютно ненужно допълнение към товара ви. Има толкова други начини да осъществяваме необходимия професионален контакт.
— Мистър Стивънс, аз просто казах…
— Говоря съвсем сериозно, мис Кентън. Дори напоследък сам бях започнал да се питам дали не е време да прекратим с тези срещи, като се има предвид колко много удължават и без това дългите ни работни дни. Фактът, че сме се срещали тук години наред, не е причина да не потърсим друг, по-удобен начин за в бъдеще.
— Мистър Стивънс, моля ви, аз съм твърдо убедена, че срещите ни са изключително полезни…
— Но не са удобни за вас, мис Кентън. Те ви изморяват. Предлагам ви отсега нататък да си споделяме важната информация по време на нормалния работен ден. Ако не успеем да се намерим, можем да си оставяме писмени съобщения на вратите. Това ми се струва идеалното решение. А сега, мис Кентън, приемете извиненията ми, че ви задържах толкова дълго. Много благодаря за какаото.
Естествено — а и защо да не си го призная? — често съм си мислел как ли щяха да се подредят нещата впоследствие, ако не бях действал толкова категорично. Искам да кажа, ако бях склонил да възстановим вечерните си срещи, както на няколко пъти по-късно мис Кентън ми беше предлагала. Сега разсъждавам по този въпрос, защото в светлината на последвалите събития би могло да се допусне, че решавайки завинаги да прекратя тези срещи, може би не съм съзнавал напълно какво правя. Дори не е изключено това дребно мое решение да се е оказало повратната точка и да е тласнало нещата в посоката, която се оказа необратима.
От друга страна обаче, ако човек вземе да преравя миналото за такива „повратни точки“, току-виж започне да ги съзира навсякъде. Защото не само случката с вечерните срещи, ами и епизодът в моята стая би могъл да се нарече „повратна точка“. Какво можеше да произлезе, питам се, ако бях реагирал по-различно, когато нахлу с вазата с цветята? А нищо чудно — особено след като се случи горе-долу по същото време — срещата ми с мис Кентън в трапезарията онзи следобед, в който получи вестта за кончината на леля си, да се изтълкува и тя като поредната „повратна точка“.