Всъщност новината за смъртта бе пристигнала няколко часа по-рано и аз лично почуках на вратата на стаята й и й подадох писмото. Влязох за малко да обсъдим някакъв професионален проблем. Спомням си, че седяхме на масата и насред разговора мис Кентън отвори писмото. За миг застина неподвижна, но за нейна чест запази спокойствие и прочете съобщението поне два пъти. После внимателно прибра листа в плика и ме погледна.
— От мисис Джонсън е, приятелка на леля ми. Пише, че леля е починала онзи ден. — След кратка пауза добави: — Погребението ще бъде утре, така че дали ще може да си взема свободния ден?
— Сигурен съм, че би могло да се уреди, мис Кентън.
— Благодаря, мистър Стивънс. Сега простете, ала ще ви замоля да ме оставите за няколко минути сама.
— Разбира се, мис Кентън.
Излязох от стаята и чак тогава ми хрумна, че не бях изказал съболезнованията си. Представях си какъв удар е за нея новината, след като тази леля й е била като майка. Спрях се отвън в коридора и се замислих дали да не се върна, да почукам и да поправя грешката си. После обаче си казах, че по този начин бих могъл да нахлуя в личната й мъка. И наистина имаше голяма вероятност в мига, само на няколко крачки от мен мис Кентън да плаче. Тази мисъл надигна някакво странно чувство в гърдите ми и ме накара известно време безпомощно да снова по коридора. Все пак след малко реших да изчакам по-удобен момент, за да изразя съчувствието си, и продължих по пътя си.
Така се случи, че я видях чак следобед, когато, както вече отбелязах, се натъкнах на нея в трапезарията. Мис Кентън подреждаше сервизите в бюфета. До този момент няколко часа поред бях мислил за скръбта й и най-вече какво да направя или кажа, за да облекча поне малко болката. И щом чух стъпките й в трапезарията — бях зает с нещо в преддверието, — изчаках около минута, после изоставих работата си и я последвах.
— А, мис Кентън — рекох. — Как се чувствате този следобед?
— Много добре, благодаря, мистър Стивънс.
— Всичко наред ли е?
— Да, благодаря.
— Все се каня да ви попитам дали срещате някакви трудности с новите момичета. — Позасмях се. — Когато толкова нови служители пристигнат едновременно, е съвършено нормално да възникнат разни дребни проблеми. Смея да твърдя, че в подобни случаи и най-добрите от нас биха имали полза от професионален съвет.
— Благодаря, мистър Стивънс, но новите момичета напълно ме удовлетворяват.
— И не смятате, че заради тях са необходими промени в работния ни план?
— Не мисля, мистър Стивънс. И все пак, ако случайно променя мнението си, веднага ще ви уведомя.
Тя отново насочи вниманието си към бюфета, а аз се наканих да си тръгна. Дори направих няколко крачки към вратата, ала после се обърнах и казах:
— Значи, мис Кентън, твърдите, че новите момичета се справят добре.
— Много добре, уверявам ви.
— О, това е чудесна новина. — Пак се позасмях. — Просто се чудех, защото бяхме установили, че нито една от тях досега не е работила в такава голяма къща.
— Наистина, мистър Стивънс.
Наблюдавах я как подрежда бюфета и чаках да видя дали ще добави още нещо. Когато след малко стана ясно, че няма, аз се обадих:
— Между другото, мис Кентън, трябва да ви кажа следното. Забелязах, че едно-две неща не са направени както подобава. Струва ми се, бихте могли да не сте чак толкова добродушна с новите служители.
— Какво имате предвид, мистър Стивънс?
— Когато назнача нови служители, мис Кентън, аз лично обичам да им правя двойна проверка. Инспектирам работата им от всички ъгли и се опитвам да преценя как се държат с останалите си колеги. Много е важно да си съставя точно мнение както за техническите им умения, така и за въздействието, което оказват върху общия дух на персонала. Съжалявам, че го казвам, мис Кентън, но напоследък сте малко небрежна в това отношение.
За миг изглеждаше объркана. После се обърна към мен, а на лицето й беше изписано напрежение.
— Не ви разбрах, мистър Стивънс?