— Например, мис Кентън, въпреки че съдовете се мият не по-зле от друг път, забелязах, че са поставени върху лавиците по начин, който, макар и на пръв поглед да не изглежда опасен, след време може да доведе до повече счупвания от необходимото.
— Нима, мистър Стивънс?
— Да, мис Кентън. Освен това малката ниша пред трапезарията не е била почиствана скоро. Ще ме извините, но има още някои дреболии, които бих могъл да изброя.
— Не е нужно, мистър Стивънс. Както ме посъветвахте, отново ще проверя работата на новите момичета.
— Подобно недоглеждане не е в стила ви, мис Кентън.
Тя погледна встрани и на лицето й се появи същото изражение — сякаш се опитваше да разбере нещо, което съвсем я е объркало. Ала вече не изглеждаше толкова разстроена, по-скоро изтощена. После затвори бюфета, промърмори: „Извинете, мистър Стивънс“, и излезе.
Какъв е смисълът от тези безконечни размишления какво би могло да се случи, ако в еди-коя си ситуация съм действал еди-как си? Така човек направо може да се побърка. Лесно е да се говори за „повратни моменти“, само че от позицията на отминалото време. И естествено, когато днес се обръщам назад, подобни мигове наистина могат да ми се сторят повратни и безкрайно ценни за живота ми, но, разбира се, тогава не съм разсъждавал така. Сякаш съм имал на разположение безброй дни, месеци и години, в които да изглаждам недоразуменията с мис Кентън; цял наниз от бъдещи възможности да поправя последиците от някое спречкване. Определено нищо не ми подсказваше, че такива на пръв поглед дребни случки ще направят мечтите ми безнадеждно неосъществими.
Май прекалено започнах да се самоанализирам и да разглеждам нещата все от мрачната им страна. Сигурно защото вече е много късно, а и изпитанията, на които бях подложен тази вечер, си казват думата. Да не говорим, че сегашното ми настроение навярно е свързано и с факта, че утре — стига да си осигуря бензин от местния гараж, което Тейлърови ме уверяват, че ще стане — някъде около обяд трябва да пристигна в Литъл Комптън и по всяка вероятност да видя отново мис Кентън след толкова години. Разбира се, няма никаква причина да предполагам, че тонът на срещата ни ще излезе от рамките на обичайната приветливост. Дори очаквам разговорът ни — като изключим краткия обмен на информация от личен характер, напълно в реда на нещата при подобни обстоятелства — да бъде с предимно професионална насоченост. Искам да кажа, че аз ще трябва да разбера дали сега, щом по всичко личи, че бракът на мис Кентън така трагично се е разпаднал и е останала без дом, тя проявява желание да се върне на старата си служба в Дарлингтън Хол. Може би тук е мястото да спомена, че след като тази вечер отново препрочетох писмото й, започна да ми се струва, че съм вложил по-дълбок смисъл в някои нейни редове, отколкото би било разумно. Но продължавам да твърдя, че отделни пасажи съдържат нещо повече от носталгичен копнеж, особено в изречения като: „Толкова обичах гледката от спалнята на втория етаж, откъдето се виждаха моравата и хълмовете в далечината.“
Ала за пореден път се питам какъв е смисълът от тези догадки за настоящите желания на мис Кентън, когато още утре ще мога да ги разбера лично от нея самата. Да не говорим, че доста се отклоних от тазвечершните събития. А последните няколко часа се оказаха доста изтощителни. Човек би си помислил, че след като се наложи да изоставя форда на самотен хълм и да се спусна до селото почти в пълен мрак без никакъв път, съм се преборил с достатъчно неудобства за една вечер. И сигурен съм, че любезните ми домакини, мистър и мисис Тейлър, никога съзнателно не биха ме подложили на подобно изпитание. Но факт е, че щом седнах да вечерям на масата им и неколцина техни съседи минаха да ги навестят, пред мен се зареди безкраен низ от неприятности.
Стаята в предната част от долния етаж очевидно служеше на мистър и мисис Тейлър едновременно за трапезария и дневна. Помещението бе уютно и почти изцяло заето от голяма, грубо издялана маса, каквато човек очаква да види в къщата на някой фермер. Повърхността й не беше лакирана и носеше следи от най-различни ножове. Виждах ги съвсем ясно, въпреки че седяхме на слабата жълтеникава светлина от газената лампа на полицата в ъгъла.
— Не че нямаме електричество в селото, сър — отбеляза мистър Тейлър и кимна към лампата. — Но стана някаква авария и вече два месеца сме без ток. Да ви кажа честно, не ни липсва много. Тук има няколко къщи, които никога не са били електрифицирани. Газта дава по-топла светлина.